13
авг.
2014

БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ И ГАГАУЗИ В БРАЗИЛИЯ

   В София излезе от печат книга на бразилски публицист, правист, социолог Жорже Косиков „Имиграцията в Бразилия. Бесарабски българи. София, 2014, 320 с.“ Книгата показва всички моменти, които очертават емиграцията на българи и гагаузи, които първо напускат България и заминават за Бесарабия, откъдето след години се отправят в посока Бразилия.
Книгата е преведена от португалски език на български от преводачката Мая Даскалова. В подгатавка на изданието на книгата участва и д.и.н. Николай Червенков, председател на Научното дружество на българиститев Република Молдова, който е научен консултант на превода и автор на предговора „Животоописание на българите Вв Бразилия“. Прилагами този предговор.

ЖИВОТООПИСАНИЕ НА БЪЛГАРИТЕ В БРАЗИЛИЯ

   Има книги, които очакваме отдавна. Към тях се отнася и този труд на бразилския автор с българско потекло Жорже Косиков, който разкрива историята на бесарабските преселници в Бразилия.
Сложна съдба изживяват българите в Бесарабия. Този регион, в който преди двеста години се създава българска диаспора, участва във формирането на българската народност. По тези земи за известно време се спира и Аспарух, преди да премине на Балканите. Дълго време част от тази територия, по-късно наречена Буджак, е в пределите на средновековна България. Въпреки че българско население там присъства от самото начало на османското владичество, предците на днешните бесарабски българи започват да се заселват в края на ХVІІІ в. Масовото преселване става по време на руско-турската война (1806–1812), в резултат на която Бесарабия влиза в състава на Руската империя, както и по-късно по време и след войната през 1828–1829 г. Преселници идват от различни краища на българските земи.
В Буджака се формират повече от 80 заддунавски колонии, които създават особено административно-териториално управление – Българско въдворение с център Болград. Както отбелязва в края на 40-те години на XIX век А. Скалковски, голям познавач на историята и икономиката на Бесарабия, българите, които заемат „най-пустинните степи и участъци” на Буджака, за половин столетие ги превръщат в „цветущи и стабилни земеделски стопанства” (1).
По-късно, през 1856 г., почти половината от българските колонии се оказват в рамките на Молдовското княжество, а със създаването на румънската държава (1861 г.) – в нейните граници. Тогава до двадесет хиляди бесарабски българи са принудени да напуснат Румъния и да се заселят в Приазовието, в тогавашната Таврическа губерния на Русия, сега Запорожска област в Украйна (2). След Руско-турската война (1877–1878) бесарабските български села отново са изцяло в пределите на Русия. Рязко се увеличава населението, което довежда до намаляване на обработваемите земи. Тогава българите започват да усвояват нови територии и да основават нови селища, но това не ги удовлетворява. По време и след провеждането на Столипинската аграрна реформа (1906–1909) хиляди семейства се преселват в далечните сибирски и кавказки простори, където устройват живота си, и дават своя принос за развитието на тези краища. Много от тези българи отиват още по-нататък – достигат до Канада и Съединените американски щати (3)
След Първата световна война (1918) до лятото на 1940 г. Бесарабия е включена в състава на Румъния. Появяват се стари и нови проблеми – липса на земя, нова национална ориентация (румънизация), безработица, световна криза. В тази ситуация през 1925 г. в Бесарабия, преди всичко сред националните малцинства, започва да се възприема агитацията за преселване в Латинска Америка. Още повече, че тази агитация изглеждала доста привлекателна за някои: работа, свобода, сигурност, обезпеченост, граничеща дори с фантазията – „хлябът растял по дърветата”. По някои данни по това време само за Бразилия заминават до 10 хиляди бесарабски българи (4).
Практически няма село, което да не се повлиява от агитацията за преселване. Хората събират средства, продават имоти, уреждат документи. Бесарабските вестници в периода 1927–1929 г. описват положението на преселниците по следния начин: „Ужасна експлоатация на бесарабците в Бразилия”, „Десетки разорени семейства се завръщат от Бразилия”. Действително имало е такива случаи. Българският публицист Иван Пенаков, който като сътрудник на посолството на България в Букурещ следи внимателно съдбата на българските преселници, отбелязва през 1928 г.: „Онова, което емигрантът намира в Бразилия, е ад. Работата е тежка, при ужасна горещина, при лоша надница и лоша храна. Емигрантите задлъжняват към господарите… Третират ги като добитък и ги експлоатират нечовешки” (5).
Впрочем, по селата в Бесарабия още има спомени за условията, които намират преселниците в Бразилия. До неотдавна те се разказваха от онези, които след няколко години пребиваване в Бразилия, са се завърнали по различни причини по родните места. Имах възможност да чуя в Кишинев разказа на Марина Степановна Стоянова за епопеята на нейното семейство, което с още стотина семейства от с. Чийший (дн. Городне, Болградски район, Украйна) потегля за Бразилия. Част от нейното семейство, сред които и тя самата, след няколко години мъки и скитане по чуждата земя се завръща в селото си. Тя беше запазила трайни спомени, дори знанията си по португалски език.
Постепенно обаче връзките между роднини и познати започват да прекъсват. Първоначално, до 1944 г. те се поддържат чрез писма. Много семейства запазват тези писма и снимки като реликви. Но от август 1944 г., когато Бесарабия отново е в състава на Съветския съюз, връзките напълно прекъсват. В следвоенния период на колективизация, депортиране, когато отново стотици семейства се запътват към Урал и по-надалеч, не може и дума да става за водене на кореспонденция с близките от Латинска Америка. Хората се страхуват да споменават дори, че имат близки в чужбина. Това продължава до края на 50-те години, когато след политическото разведряване в Съветския съюз хората постепенно започват да възобновяват връзките си с роднините в Бразилия, Аржентина и Уругвай. Още са живи братя, сестри, братовчеди, дори и родители. Известни са случаи, когато в началото на 60-те години отделни преселници в Бразилия посещават родните си села.
В моето село Чийший, за което вече споменах, се случи една невероятна история. Съпругата на заместник-председателя на колхоза, която беше директор на детската градина, възобновява връзките със своите роднини и ги кани да се завърнат в селото. Когато те я питат какъв имот има, тя изброява всичко, което колхозът притежава, изхождайки от постановката през съветското време: „Всë колхозное, всë моë” („Всичко колхозно е мое”). Впечатлени от нейното благосъстояние, роднините в Бразилия – повече от двайсет души, включително и няколко с бразилско потекло, решават да дойдат да живеят за постоянно в Съветския съюз. Тази жена живееше на нашата улица и аз до днес си спомням тази група, която минаваше край нас. Тогава бях на 12 г. и всичко около тези хора ми се струваше екзотично: другояче облечени, цветни обувки, панталони, непознат език и т.н. Мисля, че и за тях пребиваването в съветска Бесарабия беше една голяма екзотика: кални улици, неуредени жилища, липса на санитарни съоръжения и т.н. Разбира се поканилото ги семейство не можеше да осигури прехраната на тази голяма група. Затова районният съвет издаде разпоредба на колхозите „8-ми март” в с. Чийший и „Знаме на комунизма” в съседното с. Ново-Троян, където групата също имаше роднини, да отпуснат средства за изхранването на хората от Бразилия. Така гостите се „повъртяха” един месец из Бесарабия и си заминаха. След това в селото разправяха, че сред тях имало един комунист – основният инициатор за завръщането в Бесарабия, който не сe върнал с групата, а се установил в Киев – столицата на Украйна.
През 1972 г. родното си село Хасан Батир (дн. Виногродное, Болградски район, Украйна) посещава Стефан Кънчев, който се преселва в Бразилия през 1926 г. Своя живот и съдбата на другите българи-преселници от Бесарабия той описва в книгата „Земята на Дунавска Бесарабия. Странната идея на един момък. История на родната земя”, издадена в два тома (1960–1969) в Бразилия на португалски език. Известният земеделски деятел в България Николай Георгиев си беше поставил за задача да организира превода и издаването на тази книга, но не успя.
След активното възстановяване на връзките между българите в Молдова и Украйна с роднините в Бразилия идва период на охлаждане, когато те практически прекъсват. В голяма степен това може да се обясни с политическото положение в Съветския съюз, когато отново на първо място излизат идеологическите изисквания, които не приветстват, да не кажа забраняват връзките с роднините в чужбина. В резултат на това за 10–15 години българите в СССР губят значителна част от родовата памет за своите близки в Южна Америка. По силата на природните закони си отиват и онези, които имат преки роднински връзки, губят се адреси.
Положението се променя след получаването на независимост на Молдова и Украйна. Отново първоначалната инициатива идва от наследниците на българите в Бразилия. Самостоятелно или организирано те посещават селата на своите предци, възобновяват кореспонденцията с роднините, търсят връзка с тях. Макар и в по-малка степен това започват да правят и бесарабските българи и гагаузи. Все по-често пресата в Молдова и в Одеска област публикува материали на тази тема, дори в някои вестници, като „Време”, имаше редовни рубрики. Започна да са изследва проблема и сред историците (6). В редица краеведски разработки за българските села се отделя място на преселването в Латинска Америка. Интересно есе на тази тема има в книгата за историята на с. Гюлмян (дн. Яровое, Тарутински район, Одеска област, Украйна), в която се издирват преселилите се семейства от селото – повече от 20 на брой, общо 110 човека (7). Доста активен в това отношение е историкът Степан Булгар, който пише статии, успява не само да се свържи с наследниците на преселниците, но и да се срещне с тях в Бразилия (8). На тази тема е посветена и специална глава, наречена „Преселване в Бразилия”, в труда за историята на гр. Тараклия, център на българите в Молдова (9), който основно е написан по материали на представяната тук книга на Ж. Косиков. Журналистката Наталия Камбур описва преселването и установяването в Бразилия на семейството на Димитър Дяков от с. Кириет-Лунга. Неговото име носи една от улиците в гр. Сао Жозе дос Кампос (10). От своя страна молдовската изследователка Светлана Сувейка направи задълбочен анализ на румънското миграционо законодателство, като достига до извода, че румънското правителство не отделя на този феномен голямо внимание, защото го счита за въпрос от местно значение (11).
В България също се появява и нараства информация за българското присъствие в Бразилия, свързвано основно с бесарабските българи, преди всичко в различните справочни материали, изнесени в електронната мрежа (12). Тази тема вече стана актуална и в националните медии. В своето предаване „Облаче ле, бяло” Райна Манджукова излъчи поредица интервюта, специално посветени на историята и култура на българите в Бразилия (13). На тази тема бе посветен и репортаж на Белослава Димитрова от Радио Бинар на БНР (14). Доста публикации, публични изказвания има писателят Румен Стоянов, който като български дипломат в Бразилия, добре познава тази тематика. Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) поддържа връзки с Културната асоциация на българския народ-? в Бразилия. Информация за българската диаспора там излезе наскоро в книгата на Йордан Колев „Майка България и нейните чада по света”, издание на ДАБЧ (15). Също така българският читател може да добие представа за времената, когато в Бразилия се заселват българи от Бесарабия, от книгата на Матвей Вълев „Ферма в Сертон” (16).
Все пак съдбата на преселниците в Южна Америка остава малко известна. Затова с голямо вълнение се посреща всяка инициатива, свързана с тях. Няма да забравя с какъв интерес ние, бесарабските българи, общувахме на организираната от ДАБЧ през 1996 г. среща с проф. Жоао Клаудио Тодоров, бивш ректор на Университета в гр. Бразилия, потомък на бесарабски българи.
Така се стигна и до инициативата на ДАБЧ да се преведе и издаде труда на Жорже Косиков „Имиграцията в Бразилия. Бесарабски българи и гагаузи” – първият обобщаващ монографичен труд за бесарабските преселници в Южна Америка.
Жорже Косиков завършва право и защитава магистратура по гражданско процесуално право в Университета на Сао Пауло. До 1970 г. адвокатства, а след като печели конкурс за съдия работи като такъв в административно-териториалните единици: Жалес, Санта Аделия, Пена́полис, Рибейрао Прето и Сао Пауло. След пенсионирането си се връща към адвокатската професия и преподавателска работа. Държи обща кантора с най-малката си дъщеря – Режина Лусия Косиков Ломбарди, също адвокат, университетски преподавател, правист-консултант към общината на гр. Рибейрао Прето.
Основният мотив на автора да започне тази труд се състои в това, „че голямата част от наследниците на бесарабските българи и гагаузите не познават историята на своите семейства и на страната, от която идват”. Той е твърдо убеден, че ако „не зачитат своето минало, то те са хора без корен, които не знаят откъде идват и накъде отиват”.
По принцип авторът прави социологическо изследване, като налага метода на животоописанието. Той анкетира представителите на 53 бесарабски семейства като използва както устно, така и писмено анкетиране. За да получи по-широка и задълбочена информация, предпочита анкетата-въпросник. Важно е, че разказите се допълват с документални материали – архивни и семейни, от времето на подготовката на преселването до живота на техните наследници днес. Голямо вълнение предизвикват снимките от далечното минало, запазени с голяма любов. Уместно е да отбележа, че този метод на животоописание се използва често при проучването на българските диаспори по света. Например по времето, когато работи Ж. Косиков, подобни изследвания се правят и при бесарабските българи (17). Но книгата включва не само животоописания. Въз основа на тях, а също така като използва допълнителни извори и литература, авторът обобщено представя различни аспекти от историята на българите в Бразилия.
За първи път на български език читателят получава възможност да добие представа за преселването отвъд океана. Повечето от спомените, а също и документите, показват през какви мъки и тежки ситуации са преминали преселниците: крайно лоши битови условия, болести, смърт. Описва се тяхната мъка по оставените села, болката от тежката раздяла с близките, несигурността от това, което ги очаква – животът и работата в кафеените плантации, както и неизбежния сблъсък с различните обичаи и традиции в чуждата страна. Още на параходите те се запознават с представители на други народи, които също мигрират, с доста от които по-късно продължават да поддържат съседски и роднински връзки. Авторът издирва в архивите имената на 12 парахода, които са превозвали емигранти от Бесарабия. Интересни са пасажите за това как са били посрещнати имигрантите в Бразилия.
Но мъките на тези хора не спират с пристигането в Бразилия. Повечето боледуват. Този сложен период от живота на преселниците се разглежда в отделна глава. Описва се животът в болниците, карантинните центрове, пансионите. Анкетираните разказват за тежкия живот там. През особено страшни премеждия преминават онези, които били изолирани на остров Иля дос Поркос (сега Аншиета), близо до северното крайбрежие на щата Сао Пауло, който остава в паметта на българите и гагаузите като „Остров на смъртта”. Приложен е регистър на смъртните актове на 151 души, починали там. Болшиството от тях са били от Акермански окръг, като и от Кагулски, Бендерски и Измаилски, основно деца до 10 г., а възрасните наброяват само десет човека.
Престоят в карантинните центрове приключва с появата на кафеените плантатори или на техни доверени хора – управителите на земеделските имения, които обикновено взимали на работа от 5 до 7 семейства. Имигрантите бързо усвояват работата на плантациите, като малко по малко започват да разбират говоримия португалски език. Всяко семейство се устройва както може. Авторът се стреми да бъде обективен, като привежда примери за трудностите на преселниците, представя и съпротивата им срещу несправедливото отношение спрямо тях. Първата такава се появява още в пансиона за имигранти в Сао Пауло, когато бесарабски българи се вдигат на бунт срещу предлаганите условия на живот и работа в плантациите.
Бесарабските имигранти се заселват предимно в кварталите „Вила Зелина”, „Вила Алпина” и „Вила Бела” на гр. Сао Пауло, както и в съседния гр. Сао Каетаноду Сул, без да се стига до формиране на отделна българо-бразилска общност с отчетлива изява на техния произход. Бразилското правителство осъществява целенасочено „внос на семейства”, занимаващи се предимно със земеделие, които да се заселят трайно в страната и по този начин да дадат своя принос за формиране на бразилската нация. Интересни са наблюденията върху адаптацията на бесарабските преселници. Сравнително за кратък период от време бившите неграмотни селяни се превръщат в градски жители, приобщават се към модерните за онова време специалности, „много скоро от наемни работници те се превръщат в работодатели”, стават чиновници, юристи, занимават се с наука и т.н.
От изследването на Ж. Косиков българският читател за първи път ще се запознае с имиграционната политика на Бразилия до средата на ХХ в., без което е невъзможно да се обясни целият процес на изселване на българите от Бесарабия. Този аспект се разкрива въз основа на богата документална, научна и статистическа литература. Това позволява да се обяснят много от проблемите и резултатите на преселването на българите и гагаузите в Бразилия, по-специално тяхното установяване и по-нататъшна активна и всестранна адаптация в напълно непозната и тежка за тях среда, както в стопанско, така и в законодателно отношение. Независимо от това много бесарабски българи осъществяват повторна емиграция в посока Уругвай и Аржентина, а после и в Северна Америка.
Отделна глава е посветена на национално-културната насоченост на бесарабските българи. Основно архивни документи, както и спомени за организационната им дейност, придружени от снимки. Те участват в създаването на първата руска църква през 1930 г. По думите на Жулио (Юлиян) Димов: „Това бе голямо събитие за всички и мога да кажа, че 90% от присъстващите бяхме българи, а не руснаци”. Представено е участието на българите в славянското баптистко движение. Подробно са описани опитите за създаване на български организации, една от първите – Българо-бесарабско културно дружество през 1956 г. Значителна история има организацията „Културна асоциация на българския народ в Бразилия”. Посочва се активността на дружеството и организираните през години прояви. Интерес представлява списъкът на членовете на асоциацията по азбучен ред, както и списъкът, придружен от снимки на делегацията, която посещава Молдова през 1998 г.
Разбира се, в книгата има редица недостатъчно пълно разкрити аспекти, което преди всичко се дължи на това, че авторът не е професионален историк или социолог, не е запознат със съответните архивни документи в Република Молдова и в Румъния, както и с изследванията в тези държави през последните години. Базирайки се на предишни разработки на молдовски българисти, авторът на първо място акцентира върху ролята на румънските власти за изселването на българите от Бесарабия. В същото време не отделя достатъчно внимание на аграрната реформа от 1918−1924 г., която е един от важните фактори, довел до емиграцията на българите. Макар, че съгласно реформата държавата гарантира на българите доста земя, всъщност всяко семейство получава само по 5-6 ха. Съответно този факт довежда до недостиг на земя за многодетните семейства и последователно търсене на свободни земи. Важно място заемат и други въпроси, свързани с емиграцията: ролята на така наречените „агенти” и фирми, които са набирали желаещи за изселване в Бразилия; социалният произход на емигрантите. Знае се, че мнозинство от тях са били селяни, но сред тях е имало и имотни семейства, които желаеха да разширят своята дейност в Бразилия. Има материали, които допълват представата за подготовката на преселването. Например, преселниците са имали свои представители в известната по това време фирма „Cosulich-Line”, намираща се в Букурещ. Там те получавали консултации за подготовка на необходимите документи, но при това доста хора са били излъгани. Не е още разкрито как между Бразилия и Румъния се е регулирал въпросът за емигрантите. Предстои да се определи и броя им, както изцяло, така и поселещно. Авторът на книгата се докосва до тези и други проблеми, но без румънски и молдавски архивни материали не е могъл напълно да ги разкрие. А той и не си е поставял тази цел. Така, че пред бъдещите изследватели има още много конкретни задачи.
Не случайно Ж. Косиков отбелязва, че неговата книга ще подтикне към нови още по-задълбочени проучвания, в това число на източниците от Молдова, Румъния и България, като се установят преки контакти с историци, институции, асоциации и музеи от тези страни. Споделям и неговото огорчение от факта, че бесарабските емигранти никога не са получавали помощ от своята прародина България или от Румъния, с чиито паспорти идват в Бразилия, „като не са могли да разчитат дори на духовна подкрепа”.
Без съмнение с издаването на тази книга, в която автора вложил своята дълбоко патриотическа душа, ние – българите от България, Молдова и Украйна ще имаме възможност, макар и доста късно, да се докоснем до съдбата на нашите сънародници, да преживеем и премислим техните премеждия, да се възхитим от тяхното жизнелюбие, да изградим трайни връзки с тях. Сигурен съм, че тази книга ще даде импулс за нови разработки, по-конкретно свързани с поселищното проучване на преселването от българските селища в Бразилия, изследване на количествения състав на българските имигранти, по-пълно описание на хода на подготовката и самото пътуване, трудовата и битова адаптацията, връзките с родните места и т.н.
Затова изразявам признателност към Държавната агенция за българите в чужбина към Министерския съвет на България, която осигурява издаването на тази книга на български език. Голяма благодарност заслужава и преводачът на книгата Мая Даскалова, която положи големи усилия в разчитането на много български и гагаузки фамилии, бесарабски административни и географски термини, думи, записани на португалски език, и понякога неразгадаеми. С тази задача тя се справи на високо професионално равнище.
Поздравявам автора Жорже Косиков с осъществяването на неговата отдавнашна мечта – да види своя труд, преведен на български език. Благодаря му също така от все сърце за прекрасната книга и му пожелавам да осъществи и следващите си творчески замисли, върху които работи успешно.

Бележки:
1 Скальковскiй А. Болгарскiя колонiи в Бессарабiи и Новороссiйскомъ крае. Статистическiй очеркъ А. Скальковскаго. Одесса: Въ Типографiи Т. Неймана и Ко., 1848, с.1.
2 Грек И., Червенков Н. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще. София, 1993, с. 29-37.
3 Новаков С. Социально-экономическое развитие болгарских и гагаузских сел южной Бессарабии (1857-1918). Науч. ред. И. Анцупов и И. Бодруг. Chisinau, 2004, с. 483-488. Трайков В. История на българската емиграция в Северна Америка. От началото й през средата на ХІХ в. до 80-те години на ХХ век. София, 1993.
4 Грек И., Червенков Н. Посоч. съч., с. 165.
5 Пенаков И. С. Южнобесарабските българи в Бразилия. – В: Отец Паисий. 1928, № 2, с. 34.
6 Грек И., Червенков Н. Посоч. съч., с. 165-166.
7 Грек И. Гюлмян-Дюльмен-Яровое. Науч. ред. Н. Н. Червенков. Кишинев: S.Ş.B., 2006, с. 113-116.
8 Булгар С. Гагаузы в Бразилии (История одной эммиграции 1925-1930 гг. ХХ в.) – В: Гагаузы в мире мир гагаузов. Гагаузы в мире. Том. І. Кишинев, 2012, с. 426-447.
9 Червенков Н., Думиника И. Тараклии – 200 лет. Том І (1813-1940). Науч. ред. К. Калчев. Кишинев: „S.Ş.B”, 2013, с. 288-303.
10 Камбур Н. Гагаузы в Бразилии – почти личная история: http://rainy-jazz.ru/mir-vokrug/gagauzyi-v-brazilii/
11 Suveică S. Basarabia în primul deceniu interbelic (1918−1928). Modernizarea prin reforme. Chişinău: Pontos, 2010, р. 187.
12 http://bulgarosnobrasil.org и http://napred-nazad.com/br/sao_paulo/1314
13 https://www.youtube.com/watch?v=vlQKPyYpRQU
14 https://www.youtube.com/watch?v=VFSJpNP1gZY
15 Колев Й. К. Майка България и нейните чада по света. София: ДАБЧ, 2013, с. 360-361.
16 Вълев М. Ферма в Сертон. Роман. Под ред. на Кирил Апостолов. София: Български писател, 1988, 199 с.
17 Бесарабските българи за себе си. Съст. П.-Е. Митев и Н. Червенков. София: Междунар. център по проблемите на малцинства и култ. взаимодействия, 1996, 317 с.

Научен консултант на превода
д.и.н. Николай ЧЕРВЕНКОВ

brasil

Leave a Reply

*

captcha *