03
мар.
2016

3 МАРТ – ДЕНЯТ НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

  Денят на Освобождението на България от турско робство е национален празник на България.  Той се отбелязва всяка година на 3 март в чест на подписването на Санстефанския мирен договор  на тази дата (19 февруари по стар стил) през 1878 г. От 1396 до 1878 година България е била част от Османската империя. В резултат на победа на Русия в Руско=турската война през 1877-1878 г. страната придобива освобождение. За победата доста голям принос има и Българското опълчение, което започнало да се формира в Кишинев. В негова чест в столицата на Република Молдова е издигнат гранитен обелиск. В навечерието на Деня на освобождението – 2 март Посолство на България в Молдова начело с Посланика Н. Пр. г-н Петър Вълов и представителите на българските дружества в републиката с поднасянето венци и цветя пред обелиска изразиха своята признателност на освободителите. Учениците от Българския теоретичен лицей „Васил Левски” /директор д-р Васил Стоянов/ изнесоха литературно-музикален монтаж, посветен на освобождението на България.

IMG_6509 IMG_6518

д.и.н. Николай ЧЕРВЕНКОВ

БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ

  През есента 1876 г. в Русия се разгърна подготовка към войната с Турция. Едновременно с мобилизацията на руската армия във военните институции се решава въпрос за привличане в нейния състав доброволчески военни обединения на българите. Към това време вече отдавна имало традиция на участието на български отряди в руско-турските войни.

  В началото на октомври на совещанието при Александр II в Ливадия (Крим) бил обсъден предварителният документ «Основанията за ор¬ганизация на българско войско», разработен от генерал Н. Н. Обручев. Той предвижда създаването на българско военно формирование, спрямо което се планирало да се исползва не в големи сраже¬ния, а само за защита на населението от бандитските набези, в качество на конвой, за военно-полицейска служба по опазвнето на «спокойствието и реда» в освободените райони, а също и за съдействие на руската войска в организацията на разузнавачеството и за връзки с местните жители.

  Идеята за създаване на българска военна единица съвпаднала с желанията на активните участници на национално-освободителното дви¬жение. Много от тях след потушаването на Априлското въстание били принудени да напуснат България. Те участвали в сръб¬ско-турската война през есента 1876 г., а след завършването й многобройните груп¬и се настанили в Румыния и в южна Русия. Руското правителство със специално постановление позволило на българите, служили като доброволци в сръбската войска, да преминават в пределите на импе¬рията. За тяхното съдържание правителството и славянските комитети отделили специални средства. С усилията на славянските комите¬ти, Одеското българското настоятелство и Кишиневското бъл¬гарско общество на юг на Русия било организано събиране на облекло, обувки и продоволствие за българите. По инициатива на председателя на обществото И. С. Иванов обществеността на гр. Кишинев организира благотворителни концерти, спектакли, томболи. Средствата, събрани от тези мероприятия, са предадени в полза на доброволците. По-късно И. С. Иванов си спомня: „Сред завърналите се от Сърбия доброволци има и българи. Те са абсолютно бездомни хора и без средства за живот, така че беше необходимо да се предприемат стъпки за осигуряването им на прехрана и настаняване. При мен в Кишинев се явиха до 1000 човека та¬кива българи. На разни места, къде да е, в домовете на кишиневските българи те бяха настанени, а на по-нуждаещите се са дадени дрехи … “ В Одеса, благодарение на грижите на българина ген. И. Кишелски, около 150 българи, спасяващи се от репресиите след Априлското въстание, бяха настанени в казармите и се обучаваха на военното дело. Този генерал пише „Правила за имигранти от Турция в Европа, настанени в казармите на Одеса“ и „Ръководство за успешно дело с турците,“ които основно възпроизвеждат воинския устав на руската армия.

  Замислейки сформиране на опълчението, Военното министерство има предвид и бесарабските българи, които са на служба във войската на Одеския военен окръг. На 19 септември 1876 г. руският военен министър Д. Милютин поискал техния списък. В Кишинев били командировани 208 българи. Планирало се от тях да се съставят първите дружини.

  По този начин основните източници за формиране на опълчението стават българи, живеещи в южната част на Русия и Румъния и намиращи се на служба в руската войска или избягали след потушаването на Априлското въстание. Основата на опълчението съставят участниците на сръбско-турската война, имащи вече опит за бойни действия. Така, в опълчението се включили 1056 човека.

  За да не се даде публичност на създаването на българската военна формация, било обявено, че се създава Почетен конвой на шефа на руската армия. На 31 март 1877 г. в Кишинев е обявен събор от български доброволци. По-късно И. Иванов така описал събитието: „На сутринта след предварително дадено от мен разпореждане на Арменския площад се събраха българските опълченци на брой до 700 души, и като ги поздравих за предстоящия поход в близко бъдеще в родината си, обявих, че те минават под команда на генерал Н. Столетов като началник на формиращото се в момента Българско опълчение. „

  Военното министерство възложило на Московския славянски комитет задача по снабдяване на опълчението с оръжие и военни униформи. Това се обяснява от факта, че преди обявяването на войната властите не можели да се занимават с формирането на българските военни единици. Обаче материалната подкрепа на опълчението се извършваше от държавната хазна на Русия. За облекло и оборудване на първите шест отряда били похарчени повече от 100 хиляди рубли.

  В началото на април се завършил първият етап от формирането на Българското опълчение (октомври 1876 – април 1877 г.). през който в мирно време неофициално се създават военните единици на българите. Сред офицерите на руската служба били и българи: лейтенант-полковник К. Кесяков, капитан Р. Николов, поручик Д. Филов, лейтенанти А. Гуджев, П. Шиваров, Д. Николаев, прапорчики А. Панов, С. Кисов и др. В редовете на опълчението са били привлечени и българските лекари, които са получили професионална подготовка в Русия – К. Бонев, А. Богданов, Й. Петков, И. Панов, К. С. Мирков.

  На 12, (24) април 1877 г. в покрайнините на Кишинев, близо до с. Ришкани (сега квартал на столицата на Молдова) на Скаковото поле пред войската бил прочетен Манифест за обявяване на война на Турция. На същия ден се състоял военният парад, в който взели участие и първите български опълченци.

  Участието на българските дружини в парада на войските направило голямо впечатление на публиката. Това събитие е отразено в пресата, в докладите на информационни агенции. Вестникът „Бесарабски губернски ведомости“ отбелязва: „На прегледа присъстваха два български батальона, образувани в Кишинев от доброволци, които са дошли оттатък на река Дунав.” В едното от съобщенията в пресата се казва, че появата на българските отряди на Скаковото поле „в строй се оказа пълна и приятна изненада за присъстващите” и че „възторг на надежда, вяра и благодарност“ е написана върху лицата на младите мустакати българи, когато те „ведро, юнашки доблестно преминаваха с отмерена стъпка и подреден редове … „

  След обявяването на войната българските доброволчески отряди останат в Кишинев, като същевременно продължават да си съвършенстват военната подготовка. Една седмица по-късно е станало едно значимо събитие за тях: на 17, (29) април 1877 г. главнокомандващият е издал заповед, в който българскато доброволческо поделение вече не е Почетен конвой, а официално се именува като Българско опълчение. Няколко дни по-късно, на 53-тия пехотен полк, който включвал Българско опълчение, е наредено да замине от Кишинев за Плоещ, където се намирал лагерът за нататъшното формиране на опълчението.

  На 25 април (6 май) обществеността на Кишинев изпраща от централна ж/п гара на театъра на войната руската войска, придружена от българските опълченци. Българите от града организираха закуска на опълченците. По пътя към гарата към тях се прсъединяват нови и нови доброволци, изявили желание да отидат да освобождават България.

  От напускането на Кишинев на доброволците се започва вторият етап от формирането на българското опълчение (април – юни 1877), който протича в румънския град Плоещ. За организация на сборен лагер на доброволците там бил изпратен героят на Кримската война капитан Райчев Николов. Българските вестници публикуват неговото въззвание към сънародниците, в което се говори: „Братя българи! Дойде часът на освобождението на нашата скъпа, толкова дълго измъчвана родина. Руската армия достигна река Дунав, руските пушки гърмят за нашата свобода … Сега настъпи времето да се борим за най-голямото благо – за свободата на България “ . В град Плоещ Р. Николов пише първия български военен устав – тъй наречен «Закон за българските войници».

  Набирането на доброволци преминало много бързо. Специално създадена за тази цел Комисия в състав на И.С. Иванов, майор Миних и д-р Бонев извършили огромна работа. Десетки и стотици българи се стичали ежедневно към пункта за събиране на два километра от град Плоещ. До средата на май в опълчението вече били общо девет висши офицери, 72 младши офицери, 7125 бойни (строеви) и 237 небойни 9 (нестроеви) чина. Тук са представини всички от всички краеща на българските земи. Адютант княз Дондуков-Корсаков в едно свое секретно донесение до Военния министър пише: „ Из одной только Македонии во время войни в болгарское ополчение вступило до тысячи человек.“  Поименно са издирени около 500 души от Македония, на които е посочено место рождението.  Има представители на всички краеща. Напримир, като родни места на опълченци от Битолско са записали 30 селища, от които от гр. Битоля са посочени 42 опълченци, а от останалите селища – 31.В Продължава да идват и бесарабски българи. Според съществуващи сведения във всички български опълченски дружини има българи Русия. Напримир в трета дружина те са 28 души, а в шеста – 41, и т.н. Практически всяко българско село от Бесарабия , Приазовието и Крим дава участници във войната в редовети на Българското опълчение. Най-много са от Болград – над 65, Измаил – 18, Тараклия – 8 и т.н.

  За формирането на втория етап на българското опълчение Министерството на отбраната е отпуснало около 125 хиляди рубли. До края на войната Българското опълчение финансово се издържа от Русия. Общо разходите за опълчението към 1 януари 1878 г. възлизат на 834,174 рубли.

  В началото на войната руското командване си е променило възгледите относно задачите, възлагни на опълчението. Патриотичният ентусиазъм на доброволците, тяхното горещо желание да участват в битките за освобождение на родината заедно с руските войници, успешното военно обучение показали, че българското опълчение не трябва да се използва за спомагателна тилова служба, а да се използва като редовно военно съединение – за бойни действия. Генерал Н. Г. Столетов успял да постигне съгласие за включване на тази военна единица в авангарда на Дунавската армия.

  На 6 (18) май 1877 г. в гр. Плоещ делегатите от гр. Самара Е. Т. Кожевников и П. А. Алабин тържествено връчили на българското опълчение знамето, шито от жителите на града още през 1876 г. То било предназначено за българските въстаници, но поради бързото потушаване на въстанието знамето не им било предадено. Сега Самарското знаме било връчено на българските патриоти в присъствие на Главнокомандващия и неговото обкръжение, на българската депутация ,на местните жители-българи. Знамето е заковано към дръжката със златни перони. Последният перон е закован от стария поборник войводата дядо Цеко Петков, На знамето са извезани образите на Иверската света Богородица и на светите братя Кирил и Методий. На 8-ми (20) май на опълченците от 4-та Дружина било връчено още едно знаме, изработено от дъщерята на браилския българин Стилиян Параскевов.

  На 21 юни опълчението стъпва на българска земя, където доброволците коленчат и я целуват. Започнал героичният поход на освободителите, които, разбира се, с цената на големи жертви, дали свобода на българския и други балкански народи. По време на освобождаване на областите на България притокът на доброволците в българското опълчение се увеличава и към края на войната броят му достигнал 12 хиляди души.

  Българското опълчение било включено в състава на Предния отряд, командван от генерал Й. В. Гурко. Както установи проф. Калчо Калчев, опълчението прие участие в 15 бойни сражения. 5-та и 6-та дружина от Трета ополченска бригада участват в силите, които атакуват и освобождават на 5 юли Казанлък. В нея, например, участвоват, 41 опълченец от Плевенски край.

  При Стара Загора опълченците обръщат в бягство по-многочислен противник. „На 19 юли до Стара Загора – пише ген. Гюрко, обръщайки се към опълченците, – вие привлякохте против себе си 15 неприятелски табора, т.е. почти четири пъти по-силен от вас неприятел… Без да обръщате внимание на такова голямо превъзходство …, вие от 8 часа сутринта до 2 часа през деня с удивително мъжество защищавахте вашия роден град. Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него вие веднага се показахте такива герои…” В бойния път на опълчението това сражение отбелязва не само героичен връх, но и променя значително неговата роля във воденето на войната. „От бойно-спомогателна единица – отбелязва проф. Стефан Дойнов – то се превръща в първостепенна бойна част, която оттук нататък намира място при разработване и реализиране на главните военни планове”. Безпорно най-големият подвиг на опълченците е опазаването на самарското знаме, за който подвиг толкова много се знае.

  Българските опълченци проявили особено голям героизъм при отбраната на Шипченския проход (9-11 август 1877). Тук участват пет дружини, без шеста, която остава в Търново.Тя била организирана на гребена на Стара Планина при връх „Св. Никола” (дн. „Столетов”). Пред боя ген. Н. Столетов, командващият на обраната и на опълчението, обръща се към българските доброволци: „Примерът, който дадохте в Стара Загора, е неоспоримо доказателство за вашия героизъм и самоотверженост... Уверен съм, ще докажете на проклетия враг, че сте достойни синове на българското отечество”. Този оптимизъм бил потвърден от българите. „За Ески-заарското сражение аз бях произведен в унтер-офицер – пише бесарабски българин Олимпий Панов в Болград, – а за четиридневното Шипченско – получих Георгиевския четвърта степен и бях представен за офицер”.

  Въпреки многократното числено превишаване на османската войска, заедно с руските войници опълченците не позволили на армията на Сюлейман паша да премине Балкана и да се прехвърли в Северна България. По стръмните зъбери на „Св. Никола” лазели хиляди турски войници и башибозуци. Числото на убитите герои постоянно нараствавало, свършвали последните боеприпаси. Едно след друго замлъквали руските оръдия. „Да се бием нямаше с що, куршуми нямаше – разказвал по-късно опълченецът М. Манчев. – С камъни” – извикаха някои… При последното предложение всички задружно почнаха да бутат и хвърлят камъните.” С последни сили, с голям героизъм и невероятна воля шепата опълченци тръгват в последна атака срещу вражеските орди. Без успех завършват всички опити на противника да овладее връх „Св. Никола”. „За Ески-заарското сражение аз бях произведен в унтер-офицер – пише бесарабски българин Олимпий Панов в Болград, – а за четередневното Шипченско получах Георгиевския четвърта степен и бях представен за офицер”.

  След поражението на турците през август започва периодът на така наречено „шипченско стоене”. Зад този израз, както и зад съдържанието на телеграмата на ген. Ф. Радецки – „На Шипка всичко е спокойно” – се крие дълбокият драматизъм на стотиците дни, изпълнени с ново мъжество и героизъм на руски войници и български опълченци. Удържанието на позицията имало огромно значение за хода на Освободителната война.

  В началото на януари 1878 г. година няколко опълченски дружини взели активно участие в боевете при Шипка и Шейново, където била разбита армията на Вейсел паша. В характеристиката на наградения болградчанин Д. Николаев, бъдеще български генерал, се казва: „Вие съумяхте да въодушевете ротата и макар че бихте ранен, първия се хвърляхте на укреплението, давайки пример със своето хладнокровие на поверенета ви рота, вследствие на което укреплението бе взето”.При преминаването на Балкана и при превземането на лагер Шейново Българското опълчение дава убити: 6 унтерофицери и 46 редници. За проявени високи бойни войнски качества получават отличия и други българи – опълченци от Македония получават отличия: Орден за храброст „Георгиевски кръст“ – прапорщик Атанас Дуков; Унтер-офицер – Атанасий Янков. Антон Иванов, Ангел Герчев и др; Ефрейторите: – Георги Костов. Атанас Петров и др.

  След това събитие и след стремителното напредване на руската армия към Одрин и Цариград опълчението получава нови задачи. Част от дружините поемат охраната по прехвърлянето на пленените турски войски към Търново, а останалите доброволци са насочени в Еленско за отбиване на черкезки и башибозушки нападения, като осигуряват всички условия за нормален стопански и политически живот на населението. След едно от сраженията умира ранения българин от Македония д-р К. Везенков, славен и героичен представител на опълченците, награден с орден „Св. Ана”. После дружинете се завръщат в Търново, където е щабат на Българското опълчение. По това време в рузултат на интриги е отстранен от длъжност ген. Столетов. Преди да напусни службата, той прави предложение да бъдат наградени с „Георгевски знак” трета, четвърта и пета опълченска дружина.

  След подписването на Санстефанския договор 1878 Българското опълчение става основа за създаване на българската национална армия. Прoрочески стават думете на един руски вестник, който през лятото на 1877 пише, че българското опълчение има „твърдо високо предназначение; предстои му , след завършването на войната , да стане здрава и могъща опора на своите родни земи.”

Leave a Reply

*

captcha *