27
Ное.
2016

100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА МИШО ХАДЖИЙСКИ

   На 27 ноември 2016 г. навършват 100 години от рождението на писателя от Таврийската диаспора Мишо Хаджийски  (1916-1944).

Елена РАЦЕЕВА, д-р, доц.

МИШО ХАДЖИЙСКИ – РОДОЛЮБИВИЯТ АВТОР НА СКАЗАНИЕТО ЗА БЪЛГАРИТЕ-ПРЕСЕЛНИЦИ

    Мишо Пантелеев Хаджийски е роден на 27 ноември 1916 г. в с. Инзово /Таврия, Украйна/. Баща му загива на фронта през 1917 г. Майка му Елена Вълчанова умира от изтощение, следствие на убийствения глад през 1921 година. Мишо е отгледан от дядо си. През 1930 г. завършва VII клас в българското училище, а през 1933 г. получава диплома от Педагогическия техникум в с. Преслав, (Таврия). Завършва руска филология в Киев. Пише първите си произведения.

    Това, как той разбира мисията си на българския писател в чужбина и как той предчувства своята орисия, можем да разберем от следните негови цитати: «Българският писател в чужбина е най-верният закрилник на родната реч и култура.»; « … да пишеш и издаваш там (в чужбина) книги на роден език – това е предвестникът на злините, които ще те сполетят.» Като че ли предрича трагичния си край. Оказал се подозрителен едновременно и за НКВД и за гестапо, той се самоубива в 1944 г. в гр. Белоградчик, България. И дълго след това за него не се споменава нито в СССР, нито в България.  Почти половин век несправедливо забравеното име на М.Хаджийски пак става широко известно след изданието в 1993г. на книгата «Българите от Украина и Молдова…» от И.Грек и Н.Червенков [1], и най-вече благодарение на излязлата в 1994 година  книга на М.Хаджийски «Пуста чужда чужбина» с новели, разкази и очерци, подготвена за издание от Александър Миланов,  придружена със предговора и животоописание на писателя. Неговите произведения «оживяват» времето. А очерците му създават жива и пълнокръвна представа за  таврийските българи и българщината в сложните условия на «пустата чужда чужбина». Заглавията на очерците му сякаш структурират подробното сказание за живота и проблемите на българите –преселници: «Бежанци», «Селата в степта», «Размирни години»,»Училищата», «Държавният театър», «Книжнина», «Бит и песни». Героите във всяко негово произведение са сътворени от самия живот, когато българската патриархалност е поставена в условията на тясно съседство с разноезични народности . Животът, при който СВОЕТО се опознава в постоянно сравнение с ЧУЖДОТО, а идентичното българско се осъзнава и се представя като най-висша ценност. Мишо Хаджийски е представител на цяла плеяда  български интелектуалци на своето време, основно възпитанниците на Преславския български педагогически техникум. Но той е може би единственният автор от диаспората в междувоенното време, чието творчество е българско не само заради езика си, но и съдържателно. Изследванията на творчеството му проявяват с очевидност, че то гравитира повече именно към българската повествователна традиция, отколкото към рамките на съветските и руски литературни модели.

    Всички негови текстове независимо от жанра издават незаурядната личност на автора си.

    Той е човек с истински възрожденски дух. Това още през 1943г. отбелязва българският генерален консул в Кьолн Георги Шишков, като пише в писмото [2] си: «У Вас на пръв план стои народностната проблема, защото тя е била у вас застрашена по всякакви причини… Това държа будно съзнанието Ви за народността и даваше постоянна храна и подтик за всички народностни добродетели, които в най-чист вид и за постоянно упование и поука ние виждаме въплътени в живота и бита на епохата ни преди Освобождението – Възраждането». Тази възрожденска запаленост се прочита и в постъпките му.

    По собствена воля по време на Втората световна война той действа като неофициален български дипломат пред българското консулство в Кьолн, за да се променят условията на работа на таврийските българи, съветски военнопленници в Германия. А на 13 май 1943 г. Мишо идва в София, където  подава Обръщение до цар Борис III, в което група българи от Таврия молят царя да се погрижи за българите преселници. Молбата е България да приеме 50-те хиляди таврийски българи, които са доказали силно родолюбие, трудолюбие и честност и са готови да бъдат заселени на пустеещи земи. И това не са само думи. През 1943–1944 г. Мишо Хаджийски наистина довежда в България 1500 българи от Таврия [3].

    В София М. Хаджийски пристига през май 1942 г. и само за две години успява да създаде Институт за опознаване на Таврия, в който привлича такива изтъкнати български писатели и учени като Ангел Каралийчев, Стилиян Чилингиров, проф. Борис Йоцов, проф. Стоян Романски и младия Петър Динеков. Със съдействието на Всебългарския съюз „Отец Паисий” Мишо Хаджийски изнася беседи в различни български градове, където той описва историята и трагичната участ на българите –преселници в Таврия.

   В България Мишо Хаджийски идва като автор на два сборника с разкази, една пиеса и един пътепис. В София той издава още две книги и множество статии за съдбата на таврийските българи, печатани във вестниците „Днес”, „Зора”, „Вечер” и в списанията „Отец Паисий” и „Просвета”. През 1943 г. в издателство „Хемус“ (София) излиза сборникът с разкази „Пуста чужда чужбина”, посветен на големия български разказвач Ангел Каралийчев [4], а през 1944 г. – в издателство „Българско дело“ (София) книгата „Българи в Таврия” – кратка история на таврийци, на техните училища, книжнина, бит и фолклор [5].

   Произведенията на Мишо Хаджийски са изключителен материал не само като документ, свидетелство за историята на българите-преселници в годините на тежки изпитания, но и за етноложки проучвания на най-голямата българска диаспора. В тяхната съвкупност неговите произведения позволяват да се покаже пълнокръвно «persnalia etnica» на българите преселници, да се реконструира етничният им хронотоп, да се коментират особености на техния манталитет и йерархията на социално-антропологическите им ценностите.

    Мишо Хаджийски е подложен на репресии. На 26. септември 1944 г. той е арестуван и отведен в Дирекцията на полицията. Неговите книги „Българи в Таврия“ и „Пуста чужда чужбина“ са включени в списъка на литературата, обявена за изземване съгласно ХІІ Постановление на Министерския съвет от 6 октомври 1944 г. Освободен е на 16 ноември 1944 г. поради застъпничеството на български леви общественици, но на 7 декември 1944 г. в Белоградчик, при опит да бъде арестуван за втори път, се самоубива. Той тогава едва е навършил 28 години и е женен само от 3 месеца [6]. Дълго след това за него не се споменава нито в СССР, нито в България. Дори издаденият в София през 1983 година библиографски указател [7], който сред 875 заглавия книги на български език, издадени в СССР през 1917 -1944, включва два литературни алманаха и 16 авторски книги на десетима местни български писатели – потомците на българските преселници, «забравя» за най-яркия, най-продуктивния автор в диаспората – Мишо Хаджийски.

   Днес името на Мишо Хаджийски и творчеството му е известно и актуално и в България и зад нейните предели. На Мишо Хаджийски е посветено телевизионното предаване «Облаче ли бяло“, излъчено в Деня на бесарабските българи на 29.11.2008 година; през 2014 година в Добрич се преиздава „Българи в Таврия»; доскоро безименно селското училище в Инзовка [8] – родното село на Мишо Хаджийски в Таврия – започна се нарича „Мишо Хаджийски“, като се открива и паметна плоча на предната стена на сградата на училището. Интересът към личността и творчеството на Мишо Хаджийски в наши дни нараства и се проявява чрез редица информационни и публицистични материали в СМИ, включително и в Интернет. През 2008 година се появява и един документален филм „Един изстрел“, създаден от режисьора Васил Барков, бесарабски българин, с оператор Мартин Димитров и редактор Емилия Дечева. Филмът е изключително интересен заради живите свидетелства на хората, които лично познавали М.Хаджийски. Това са вдовицата на Мишо Хаджийски Савка Николаева, кумът им на сватбата д-р Иван Орешков, телевизионният журналист Антон Вергиев, писателят и поет Георги Журков, които през военното време са се преселили в България и по щастлива случайност не бяха върнати като врагове и предатели в Съветския съюз.

   Материалът за Мишо Хаджийски е включен в университетския учебник по българската литература между двете световни войни (авторът – И.Сарандев),  в гимназиалните и лицейските учебници по български език и литература в Молдова. Литературоведските и етноложките проучвания на неговите текстове неизменно потвърждават художественната стойност на отделните му творби и на творчеството му като цяло. Сред научните публикации трябва да отбележим тези на Д.Николова [9] – от гледната точкана основните теми и идейните послания, на С.Цанов [10] – чрез аспекта  на патриархалното и историческото битие на българския преселник. Очаква се да излезе от печат книгата на Димитър Куртев и Анна Малешкова, посветена на жизненния път на писателя.  Към творчеството на  Мишо Хаджийски няколкократно съм се обръщала и аз: през 2003 година са публикувани разсъждения за мястото на М.Хаджийски в българската повествователна традиция [11], в следващите материали [12] творчеството му разглеждах като източник за етноложки проучвания на най-голямата българска диаспора.

   Ще завърша този материал с две справедливи преценки на творчеството на Мишо Хаджийски, които маркират диапазона на безспорното признание на неговото творчество:

  1. твърдението на поета А.Миланов, че М.Хаджийски „би могъл да стане таврийският Йовков, но не епигон на класика, а класик като него” и 2. оценката от литературоведа Страшимир Цанов: … „Пуста чужда чужбина” е явление в историята на българската литература. Тя определя автора си като най-добрия белетрист на българите от Северното Приазовие. И нещо повече – вписва го във фалангата на видните майстори на българската проза изобщо.”

Някои от най-важните дати от живота на Мишо Хаджийски

1916- роден в село Инзовка, Приморски край, Запорожка област    (Таврия).

1923-1930- учи в родното си село.

1930-1933- завършва български педагогически техникум в с. Преслав..

1934-1937- студент в Киевския Университет. Първите публикации в българските местни вестници.

1938- излиза в Киев на български език първата му книга «Разлив».

Май 1942- през Букурещ се добира до България, като носи писмо Обръщение до до цар Борис III с молба царят да се погрижи за българите преселници от Таврия.

1942-1944 – активно сътрудничи на активната българска преса. Работи активно в комитета по за завръщане на таврийските и бесарабските българи в старата им родина.

1943- Издателство «Хемус» в София публикува неговите сборник разкази «Пуста чужда чужбина» и сборник очерци «Българи в Таврия»

1944- довежда 1500 души таврийски българи в България. След края на втората световна война почти всички по заповед на Сталин са върнати обратно.

 1944- Приет е от българската културна общественост като даровит журналист и многообещаващ писател.

Септември 1944 – арестуван с обвинение за измяна на СССР.

Декември 1944 – при повторния опит за арест Мишо Хаджийски се самоубива в Белоградчик.

Обръщение до цар Борис III

   „ Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. Към Тебе се обръщаме ние, шестдесет хиляди българи от Таврия, Украйна.

   Към Тебе мълвим тия слова, дано даде Бог да долетят до Тебе, дано Твоите светли очи, Царю наш, обърнат поглед и към нас, българите в далечна Таврия. С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Блазе им, хиляди пъти блазе им, че са под вярната Ти защита.

   Не от добрини са дошли нашите прадеди в тия пусти места. В 1864 година, по-рано и по-късно, са бягали дедите ни от безчинствата на Молдовските боляри. Тук, в пустинната степ в Таврия, те намериха свободна земя, но не намериха щастие, защото всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана.

   В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника… Чухме, Царю, че Царството ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите. Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български… Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди. А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много, тук сме двадесет и осем села компактно по брега на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск. Готови сме да делим радостите и печалите на Царството ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай, Царю, път на част от нас, за година-две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото открай време живеем с честен труд.“

Мишо Хаджийски

Коледа в Таврия (откъс)

   Зимата довтаса тая година рано, нечакана-несрещана. По Покровден хората прибраха кърищата. Свезоха в харманите курая, шумата, слънчогледови пръчки за собата. Ораха, та почерниха полята, рядко остана нива със стърнище, па и то обгоряло, да е чиста земята. Не успяха да заровят лозята – падна слана, та ослани пипера и зелето в градините край Лозоватка и Битошна. По Рангеловден сняг заснежи, валя три дни и три нощи, та постла дебел дюшек в степта – вълците да се търкалят; меко да им бъде, пущините. Скрипнал студ, скова тихите води на Лозоватка. Из селата и паланките хора се прибраха в къщите – ден-денуват по приказки, нощ-нощуват по лаф. Беше пост , най-мудното време в Таврия. В Коледни пости ни седенки, ни валевици. Привечер момите отиват на гираните за вода, стоят до заид, та премръзнат. Коледа иде, а те сговор чинят, къде седенки ще викат.

  А старите по собите, семе чоплят, лаф имат. Хамбарите са пълни, в кочината прасето е угоено за Коледа, в мазата виното е прекипяло, ройно, бражно, досущ огън. Ще мине Коледа, подир Ивановден моми и чада ще женят. Сватби ще шумнат из селата, Боже, по-скоро да минат постите!

  В събота по икиндия, малко подир Филипови заговезни, в колибката на Куцаровата мандра дойдоха долненските ергени. Водеше ги коледар-башията Тотю Буюкът. В Долната махала Тотю е най-старият ерген. Един на майка, ама здрав, як – вол поваля. Хубав глас има Буюкът – като запее – цяло село се вслушва. По сватби на трапеза пее за хайдути, за враговете, как българи са клали. Пее пустият Буюк та разплаче мало и голямо. Все жални песни пее, а по седенки – весели, та се търкалят моми и ергени от смях. Трета година в Долната махала Тотю е коледар-башия, защото най-много богуславки и коледарски песни знае.

  Ергените напалиха собата в новата си коледарница, нанесоха сено за сядане, понеже столчета в колибата нямаше.

– Ха, да ни помага Бог, дружина, и тая година да вземем краваите и кесиите с шахове да напълним. От тая вечер ще почнем, до Коледа да научим всички песни, колкото аз зная.

– Тъй да бъде – отвърнаха момчета. Те бяха девет души с Тотю, всички долненци. Завчера на спущаницата ергените сговор държаха: коя дружина в коя махала да коледува. На долненци се падна Стара махала, тук им бяха любовничките. В Скакалец-махала две дружини ще пеят, в Горненско – три; на мегданя чорбаджийските синчаги, чумата да ги тръшне: на мегданя най-много моми има.

  Първата вечер спявките минаха добре. Тотю прочете богуславката, а момчета изпяха «Станинине господине», «На малка мома», «На стар чуляк», повториха и ги затретиха.

– Сега, дружина, както му е редът – каза Тотю. – Гладна мечка хоро не играе. Я да си похапнем нещо…

– Ти пък, нали е пост.

-В пост вино се пие и блажко се яде. Защото сме коледари, така отец Симеон го казва.

– Щом казва, да е жив!…

Ергените изгасиха кандилцето, подпряха вратата с камък. Спуснаха се през Лозоватка, мост не диреха. Ледът е скован, с кон можеда се минава. Беше късно, към полунощ. Долу в Арапката виеше гладна вълчица. В селото е тихо, сънно джавкат псетата в Горна махала, чува се глъч: горненската дружина се връща от спявки. Като влязоха в махалата, тотю възспря дружината.

-Кой от вас знае де какво има?

-Знаем – отвърнаха момчета… Момчетата се разделиха и кривнаха из дворищата…

Нощите в коледни пости са тъмни, а псетата дремят в топлите леговища, та не чуват…

А сутрум се разнесе из селото, от къща на къща:

– Коледари снощи обир чинили. Затваряйте мазите.

Пешо глухият сутрум подрани на канцеларията, при староста. Тъй и тъй дума, два бута откраднаха от тавана.

Смее се староста. Ти, казва на младини не краде ли? И ти си бил коледар!

Привечер хората затваряха мазите с два ключа, пущаха псетата от синджирите. Сняг заснежи , затрупа селата. Заличи следите на вълците из кърищата. В коледарницата на Куцаровите мандри коледари цяла нощ пяха, а на пиростиите се пържеха овни и ярета.

  Мина св. Сава, а по зимен Никола изви буря, духнаха студени ветрища. Боже, студ! Отколе старите не помнят такова чудо: замръзнаха гираните.

  На Игнажден бурята утихна. В неделя е Коледа, а от Игнажден като заквичиха прасци! Екнаха селата, гаче свят се свършва. Всеки двор коли шопар, а за Великден друг ще има. Окачваха бутовете по таванища та, тъпчеха «дядо и баба», сушеха ги в комините. Жените пълнеха наденици, варяха пача. Цял ден са около месото, ама пази боже един да вземе нещо в устата, да се облажи. Ще дадат на децата пърлено ухо от шопаря, а сами ядат фасул и туршия. Всичко си има ред, както му е дал Господ; ще дойде Коледа, ще разговеят.

  А тя дойде, дълго очаквана, на сън виждана. На Господюви рамене прилитна, не я чу никой, как влезе в село. Спря се на Корсак Могила да пренощува, Господювият кон се умири. Причака коледари в Бъдна вечер да вземат краваите, а призори мислеше да дойде в село. Път й показва луната да не сбърка. Стихна вятърът, да няма виелица, очите на конете да не запрашва със сняг. Сутрум майката буди детето, кани го от топлия дюшек:

– Стани, ма, мило, я виж Коледа дойде…

– Де, ма? – пита сънно детето.

– Я стани, дядо Коледа ти донесе наденици, а в кошничката бял хляб и орехче.

– И сланина?

– И сланина , и мръвки.

-Оле, хубав дядо Коледа!

Става детето, плиска лицето си със студена вода и чете молитва в кьошето пред запалено кандило:

-Боже, дай ни много жито и овци, а на мене орехче и на кака орехче, а на мама и на тате здраве.

Блажени, незабравими дни на кротост и любов!…

…По икиндия на Бъдни вечер коледарите от всички дружини отидоха в канцеларията при староста. Инджето, малко строснат и своенравен човек, новият староста на селото, ги срещна на вратника.

– Како же кажете момчета?

-Махалитте да делим – отговориха момчетата.

-Че нали ги делихте?- запита учуден староста.

– Не мож ги разделим без тебе. Няма братщина. Всеки по-хубаво гледа. Ще се бием довечера.

Староста се разсърди

– Кой же се бие? Дяволщина да няма! В Сибир же ва тикна!..

– Ама няма братщина…

– С тояга ред ще правя!

  Като извика коледар-башиите, староста им раздели махалите. Никой не посмя да възрази , но на излизане Тотю Буюкът пошепна на Гонко, коледар-башията в Горна махала:

-Ако помислиш от Анка кравай да вземеш – ще си бит.

– Ще видим. Аз тебе или ти мене…

А по зайод слънце коледарите впрегнаха коне –вихрогони, окичени с пишкири, звънчета, кърпички.Литнаха конете, подеха леките като перушина болерски шейни-тавричанки; екнаха песни из махалите:

Бог се роди, Коледо,

Тази вечер, Коледо.

 Никой не спи в село. Излязло мало и голямо, гледат, в кой двор ще кривнат коледари. Портите са разтворени, в къщите светят ламби и кандила. Псетата са вързани на синджира. Топла, лунна нощ! Летят конете, пръскат сняг с копитата, нищо не може да смути коледарите.

  Спряха до крайната къща в махалата, у Дякови. Мома имат Дякови, кравай ще дадат.

– Оттук ще почнем – каза Тотю.

  Момчетата извиха в двора, вързаха конете за ореха. Поизкашляха се, запяха «на влизане». Отвори им Дяко.

-Навън-навътре?

-Навътре, навътре…

 Минаха хаята, гостната. В «голямата къща» на масата, на чист бял месал, краваят с вощеница отгоре и колево редом в паничка. Под иконостаса в кьошето мъждулика кандилце. Тотю взе кравая в ръце , застана пред иконите. В същото време отвън по прозорците се чуха «котките». Мечат, дращят по стъклата. Дяковица скочи да затвори вънкашната врата, но беше късно: «котките» успяха да откраднат две столчета и менците. Излезе в двора Дяковица, примоли им се да ги върнат , но дечурлигата избягаха.

– Утре ще донесат – каза примирително Дяко.

– Ще ги донесат, ами пари ще искат. Някой шах ще им дадеш…

  Тъй си е заведено от памти века: коледарите опяват кравая, а дечурлигата ходят след тях, крадат от домакините нещо, а сутринта идват и го връщат срещу пари, орехчета, ковричета.

  Като се успокоиха, Тотю, застанал пред иконите с кравая на ръце, зачете богуславката. Момчетата стояха гологлави отзад.

  Ей, скочи, Боже, та поможи! Добра пътя пътувахме, кални друми преминахме, та си чизмите подпитихме, та си шепките поросихме, та си китките потрошихме. Де бе зле, де добре, тука беше най-добре. Слава Богу, дружина!

-Амин – отвърна дружината.Тоя наш станинин-господин, що има та дава и нему Господ помага. Даде му бурести воли, бурести кони. Коне, що коне, фръкнаха подхвръкнаха, стигнаха що стигнаха. Стигнаха Вишан Господ на висока делба, дето делят сребро и злато. Кому с паничка, кому с лъжичка, на нашия стар господин с най-малката лъжичка , с най-малката паничка, що бере кило и половиничка. Слава Богу, дружина!

-Амин – повтори дружината.

– Даде му Господ синове и дщерки. Синове принасят, дъщерки изнасят. Даде му Господ на малка нива половнец до половнец, кръстец до кръстец. Под кръстец сенчец , под сенчец люлчец, фъф люлчец момчец като бащиния си златен пръстенчец. Колкото в тоя кравай зрънца млети и премлети, сети и пресети, печени и препечени, толкова в тая къща да има чест и берекет. Слава Богу, дружина!

-Амин – затрети дружината.

  Прекръстиха се. Тотю остави кравая на масата, насядаха на лавиците да го опяват. Дякови бяха трима: старият, Дяковица и щерката. Изпърво пяха на чорбаджията, на Дяко.

Тръгнал ми е свети Герги ,

Свети Герги, Божне ле, с аляна коня

Да обижда зелен синор,

 Свети Герги, Божне ле, с аляна коня.

Обидял го и се върнал

Срещнала го й сура ламя

Сура ламя със три глаыви

Със три глави, със три устни.

Отговаря свети Герги:

Назад, назад сура ламя.

Сура ламя не млушадла .

Той извадил влашка ножа

Че й отряза дор три глави,

Дор три глави, три устни:

Потекло е дор три реки,

Дор три реки черно кърви,

Първа й река жълто жито,

Втора река ройно вино,

Трета река прясно мляко.

Хайде, жито по орачи,

По орачи, по копачи,

Хайде, вино, по лозари,

Прясно мляко по овчери.

Наздраве ти, свети Герги,

Свети Герги, Божне ле с аляна коня.

Като свършиха, коледарите станаха и се прекръстиха.

-Благодарим, и вам Бог да помага – рече Дяко.

-Амин – прекръстиха се пак коледари.

Коледарите насядаха по местат си на лавичката. Изпяха на Дяковица «Изгряла е ясна зора, из хубава Влашка земя». Такъв му е редът, подир бащата на майката се пее. Дяковица също благодари, Тотю й целуна ръка, а след него коледари. Защото е майка, щерка изгледала, булка на някого от тях ще стане.

-Имате си малка мома- рече коледар-башията. – ней пеем, Богу хвалим.

– Молим.

-Пофаля се момян майка – запяха коледари.-

Ей кулади ле, мой кулади ле:

Като моя Милка нийде няма

Ни в Цариграда бели кадъни,

Ни в Дрянополе черни гъркини.

Де я зачу момче търновче

То си отиди в гора зелена

Та си насечи илови дъски,

Та си направи илова шмийка,

Че я спусна в Черното море,

В Черното море и Бял Дунава .

Че отиде в Ямбол касъба, в Стамбола града,

Че си направи урки и вратена

На здрави ти, момян майка,

Ей кулади ле, мой кулади ле.

Коледарите станаха. Дяко взе кравая, прекръсти го три пъти та го подаде на коледар-башията. Дяковица им даде от колевото, а щерката ги дари с бял момински пишкир.

-Догодина да дочате момари – пожелаха им коледари.

-Благодарим. А на вас – млади булки.

  Насядаха в шейните. Конете подеха леките болерки, понесоха ги надолу из махалата. Отзад бягаха «котките», след коледарите те влизаха в дворищата. А селото гъмжи, вече е среднощ, но никой не ляга. Пълната луна стои над Таврия, и светло е като ден.

  От двор в двор, от къща в къща ходят коледари. Краваите слагат в предната шейна , гдето сяда коледар-башията. Като обиколиха Долна махала, Тотю реши, че е време да отидат у Анкини, в Горненско. Изгора има Тотю в Горна махала, Анко дядо Терзиева, и краваят трябва да е негов.

  Насядаха в шейните и поеха Горна махала. Хората гледаха и клатеха глави: що щат долненските коледари в Горна махала? Ще има разправии…

…Втори път пропяха петлите. Наскоро всичко стихна, заспа в дълбок морен сън, както спи човекът, когато на сърцето му е леко и радостно. Вкъщи е топло напалено, на постланите платчета спи котката, а под иконите мъждулика кандилце. По третопетли в село се чуха леки стъпки: влезе Господювият кон.

Речник:

Довтасвам (довтасам) – 1. втасвам още малко, колкото е нужно( хлябът още не довтасал) 2. пристигам (той довтаса)

Курай – бурен

Паланка- малък град или голямо село

Ройно – диал от руйно (Руйно вино – чисто, бистро)

икиндия- времето наскоро преди залез слънце, привечер,надвечер

мандра- полска работилница за сирене и кашкавал; бачия

 соба- 1.стая; 2. стенна печка

шах – дребна пара, грош

мегдан- площад в центъра на селото

месал- домашна постилка за трапеза; покривка, с която завиват хляб да втасва;

Бележки:

[1] Грек И., Червенков Н.  Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще. София, 1993, с. 197.

[2] Цит. по: Миланов А. А можел да стане таврийският Йовков // Предговор към кн.  Хаджийски М. Пуста чужда чужбина. София, 1994 , с. 15.

[3] Обаче след 9 септември 1944 г. новите български власти по заповед на Сталин ги връщат обратно, за да ги изпратят в Сибир и в Средна Азия.

[4] Второ издание с предговор на Ал. Миланов е направено през 1994 год. в София.

[5] Второ издание с добавяне на молбата на таврийци „До Н. В. Царя на Българите Борис ІІІ” за приемането им в Царството е осъществено през 1992 год. от Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново.

[6] Вдовицата на Мишо Хаджийски – Савка Николаева след смъртта му не се омъжва повторно, още е жива, но е прикована към легло. Тя е над 90 години и живее в София.

[7] Унга Жендова-Христова. Книги на български език , издадени в СССР 1917-1944. София, 1983.

[8] По името на  ген. Инзов – благодетеля на бесарабските българи.

[9] Николова Д.С. Творчеството на Мишо Хаджийски: Основни теми и идейни послания // Материалы III Международной научной конференции «Межкультурная коммуникация в современном обществе». Саранск, 16.11.2012 г. (Язык. Культура. Общество. Выпуск 4. 2012 г.) http://yazik.info/2012-28.php (22.09.2013).

[10] Цанов С.М. Прозата на Мишо Хаджийски – Човекът в контекстите на патриархалното и историческото битие // Литературен свят. София, 2009, №8 http://literaturensviat.com/?p=10109 (22.02.2012).

[11] Рацеева Е.В. Писателят Мишо Хаджийски // Българите в Северното Причерноморие. Изследване и материали. Велико Търново, 2004, Том 8, с. 119-130;

[12] Рацеева Е.В. Мифологическое и обрядовое в структурах повседневности болгар-переселенцев в произведениях Мишо Хаджийски // Бесарабските българи: история, култура и език. Кишинев, 2014, c. 397-404; Рацеева Е.В. Индивидуальные и общностные измерения ритуального и повседневного в произведениях Мишо Хаджийского // Молдовско-български връзки: История и Култура. Кишинев, 2016, с. 415-423.

misho_hadjiiski-233x300

Leave a Reply

*

captcha *