18
февр.
2017

ПРОФ. ПЛАМЕН ПАВЛОВ. „ПЪРВОСТЕПЕННИЙ ЗНАМЕНОСЕЦ” ВАСИЛ ЛЕВСКИ (1867 г.)

18 февруари – 144 години от обесването на Васил Левски

 

Проф. Пламен ПАВЛОВ (Велико Търново)

„ПЪРВОСТЕПЕННИЙ ЗНАМЕНОСЕЦ” ВАСИЛ ЛЕВСКИ (1867 г. )

   Няма съмнение, че участието на Васил Левски в четническата акция от 1867 г. е изключително важен период в израстването му като ръководна фигура в българското освободително движение. Вярно е, че до този момент Левски е натрупал опит – сравнително скромна, но в общи линии професионална военна подготовка в Първата българска легия през 1861-1862 г., вкл. личното му участие в сраженията в Белград. Трябва да прибавим и неговия „стаж” в духа на традиционното хайдутство във времето, в което е учител във Войнягово, Карловско, и в Еникьой, Тулчанско (дн. с. Михаил Когълничану – Северна Добруджа, Румъния). И все пак, именно през 1867 г., от 28 април до 4 август, бъдещият Апостол на Свободата e имал възможността да обходи почти цялата Стара планина, да премине около 650 км от Дунава до сръбската граница, да участва във вземането на важни решения, да ръководи бойци, да се запознае отблизо с реалната ситуация в българските градове и села от двете страни на Балкана.

   Биографите и изследователите на делото на Васил Левски повече или по-малко се спират на тези страници от неговия живот[1]. Струва ни се обаче, че ролята на Дякона като участник в четническата акция през 1867 г. не е достатъчно оценена. Една от причините се корени в естеството на самите исторически извори, съдържащи характерните недостатъци на мемоаристиката – избледняването на редица подробности с течение на времето (на фона на достатъчно много и ярки по-късни събития!), неизбежните грешки и изопачения, проявите на субективизъм от страна на автори като Панайот Хитов и Иван поп Христов Кършовски, и т.н. От друга страна, самата четническа акция от „лето 1867-о”[2] сравнително бързо губи своята популярност и това е напълно разбираемо. Още през следващата 1868 г. тя е сериозно „затъмнена” от саможертвения поход на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа[3]. Панайот Хитов години наред да е бил „пръв любимец български”, както го нарича самият Левски в известното си писмо от 1868 г.[4], но в национални герои се превръщат именно Хаджията и Караджата![5] Да не говорим за изградената от самия Васил Левски комитетската мрежа, Априлското въстание и Руско-турската Освободителна война… Тази „компресия” на събитията в рамките на едва десет години изпраща на заден план „четническата 1867-а” с нейните изблици на ентусиазъм и хайдушка романтика.

   Не бива да забравяме обаче, че плановете за навлизането на чети в България през „лето 1867-о” довеждат голяма част от българската емиграция в Румъния и Сърбия до истинска еуфория. Превъзбудени са духовете и в редица български градове, където десетки, ако не и стотици млади патриоти се готвят да последват войводите, вкл. да участват в масово българско въстание. Въпреки скромните си мащаби, действията на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю имат огромен за времето си отзвук. Литографията с боя на „хвърковатия войвода” при Върбовка се продава „като топъл хляб” и краси стените не само на „патриотичните кръчми” на хъшовете в Браила, Букурещ и други румънски градове, а дори и кабинетите на някои руски висши чиновници[6].

   Сравнително подробно и от „първа ръка” за този важен етап от живота на Левски ни разказва Панайот Хитов – „първостепенният войвода” според йерархията на четническата „армия” съгласно създадения от Г. Ст. Раковски „закон” от „1867-о лето”. По онова време, а и години по-късно Хитов е възприеман от всички като най-важната фигура след Раковски, а след смъртта му, макар и в неформален план, като негов приемник. Тъй като е далече от интелектуалните и политически достойнства на „патриарха на българската революция”, Панайот Хитов няма потенциал и качества да замести Раковски като водач на българската национална революция. Въпреки това в продължение на години той остава една от най-авторитетните фигури на революционното движение – член на БРЦК, водеща фигура при подготовката на т.нар. Старозагорско въстание през 1875 г., най-високопоставеният български войвода в Сръбско-турската война от 1876 г.[7]

   След като съобщава накратко откъде е родом, кой е и какво е правил „Васил Дякона” до 1867 г., Хитов продължава: „На 1867 година като чул, че ще минават чети из Влашко, ето че доди Дякона и Бойко Нешев из Копривщица, които аз и не познавах до него време. И тъй покойния Раковски ми препоръча Дякона, как го знай, и е бил при него самоволец у Букурещ [в същност в Белград]. Още ми предложи, че трябва да го отредим за байрактар, но което по мойто мнение [Левски] не можеше да бъде. Но прочее, аз имах дяда Желя, когото вече бях наредил да ми бъде помагач [помощник-войвода], и затова приех Дякона да бъде байрактар при мене, защото не беше практичен [опитен], за да може да му се повери чета да я превожда…”[8]

   В по-късен спомен, писан след Освобождението, Хитов дава сведения, които влизат в противоречие с казанато по-горе: „Васил Левски беше нейде в Добруджа в някое село учител. И нему писахме, и той беше при нас на мушията. Един ден преди да замине Раковски за Ибраил [Браила] бяхме събрали сичките момци да изберем байрактар. И избрахме Васила Левски със съгласието на сичките момчета. И Раковски беше съгласен за Левски. От подир няколко дена, не зная що му стана на Раковски, и ми каза, че не бива Левски да бъде байрактар. Защо – не ми казва. Но аз без да казвам никому, обещах му, че ще го променя – само да го не сърдя, да се препирам с него, че и тъй е болен. Сетне се известих, че когато били в Белград през 1862 година, Раковски имаше съставена легия. Когато се бомбардира Белград от турските топове и Раковски със своите български момци е защитавал Белград, и подир, щом турското население се изселило из Сърбия, разбира се, там събравшите се българи, както четата на Раковски и Илю войвода, трябвало да се разпуснат. И по разни други интриги и несъгласия между Раковски и момчетата, щели да убиват Раковски, в която партия бил и Васил Левски. Та затова, види се, е дошло на умът на Раковски и без да ми каже – само не щеше да бъде Левски за байрактар. Но аз как да е загладих работата пред него и си заминах през Дунава…” [9]

   Различията не свършват дотук, защото в публикуван през 1918 г. „Спомен от дяда Панайота Хитов за Васил Левски”, записан през 1898 г.[10], тази версия е още по-разкрасена – според Хитов самият Левски му разказал за конфликта си с Раковски в Белград… Прав е Иван Унджиев[11], че противоречията се дължат на различни обстоятелства, вкл. на биографията на Апостола от Захарий Стоянов. Под впечатление на прочетеното Хитов си „припомня” неща, които преиначават собствените му спомени. И все пак, налице е един показателен детайл, който си струва да бъде откроен – Левски не се е явил при Раковски и Хитов, защото е „дочул” за съставянето на чети, а е специално извикан – „… и нему писахме…”, както се изразява Хитов. С други думи, Левски се явява в мошията на Никола Балкански „Циганка” (Синещ) край Букурещ, защото е повикан от Раковски, както е станало и през 1866 г.[12] Така Дякона от самото начало се включва в подготовката за предстоящата четническа акция[13].

   Избирането на Левски за знаменосец на четата, командвана от „първостепенния войвода”, е факт, който заслужава да бъде осмислен по-сериозно. Както изглежда, по стечение на самите обстоятелства (тежкото заболяване на Раковски) се стига до приравняването на позициите „главен” и „първостепенен” войвода. В издадения в Балкана „Закон за българското въстание”, съставен от Иван Кършовски, Панайот Хитов приживе на Раковски се подписва като   „главен войвода”[14]. Така или иначе, издигането на Дякона на толкова висока позиция не може да бъде следствие на емоции, а е добре обмислено решение на „патриарха на революцията”. Както бе показано от О. Маждракова – Чавдарова, през пролетта на 1866 г. Левски напуска Войнягово, защото е призован от Раковски в Букурещ[15]. В румънската столица се събират „старите войводи” дядо Ильо Марков, Панайот Хитов, Жельо Чернев, Филип Тотю, по-младите Хаджи Димитър, Стефан Караджа и др. Идеята за  организиране на масирана четническа акция на юг от Дунава обаче не е реализирана. Напрежението, свързано с румъно-турските противоречия и въстанието на о-в Крит е овладяно от „Великите сили”, а българските очаквания и замисли пропадат. Левски, подобно на други свои събратя, напуска Румъния. Както е известно, той се установява като учител в Еникьой, Северна Добруджа. През ранната пролет на 1867 г. бъдещият Апостол на свободата е повикан от Раковски, за да се включи в четата на Панайот Хитов.

   „Първостепенният знаменосец” е почти равен с „второстепенните войводи”, т.е. заемащият тази позиция е във висшия ешелон на революционното командване с оглед на възприетите принципи. Да хвърлим поглед към преамбюла и няколкото параграфа, отнасящи се до мястото на знаменосеца, в известния „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето” – нормативното ръководство на революционната „партия”, създаден от Раковски и приет като такъв от „върховното началство” (временното революционно „правителство”):

   „Върховното народно Българско тайно гражданско началство, което се състои за тая година от седем лица: от Председателя, от подпредседателя и от пет върховни съветника, в събранието си подир едно дълго и зряло размишление, решава и издава следния закон:

   1-о. Народните горски чети имат да се предвождат и управляват всяка една от едного предводителя под името Войвода и от едного Знаменосеца (байрактаря), който ще бъде под заповедите на войводата.

   2-о. Войводите се делят на три степени, т.е. тия ще бъдат първостепенни, второстепенни и третостепенни, тъй също ще са и знаменосците им.

   3-о. Първостепенните и второстепенните войводи ще се назначават от Върховното Народно началство; третостепенните, както и знаменосците ще се назначават от главния войвода, комуто под управлението ще са подложени всичките чети, които ще се отправят за 1867 в Стара планина и другаде, додето борави неговата власт.

   (…)

   12-то. В случай на смъртта (не дай Боже!) главнаго войвода второстепенний най-опитний Войвода ще постъпи на негово място и ще следва същия ход на делата, коих е следовал он. На място же второстепеннаго Войвода ще се постъпи знаменосеца бившего главнаго Войвода, а знаменосеца второстепеннаго Войвода ще бъде знаменосец новаго главнаго Войвода…”[16]

   Четата на Панайот Хитов е наброявала 31 души, вкл. войводата[17]. Нейната подготовка в чифлика на Никола Балканска „Циганка”, близо до Букурещ, се извършва в конспиративни условия. За да избегне евентуална намеса на румънската полиция, братовчедът на Раковски регистрира четниците като свои работници градинари. С пари на Христо Георгиев и на самия Балкански е купено оръжие и барут[18], от който се изработват фишеци. Пазейки се зорко от румънската полиция, четниците тайно се прехвърлят в един чифлик, притежание на Христо Георгиев („лидерът” на „Добродетелната дружина”), при с. Улмен до градчето Олтеница срещу Тутракан. Балкански на свой риск нелегално преминава Дунав, за да потърси лодки за прехвърлянето на четата на българския бряг. С помощта на Никола Барбата („резидент” на Раковски в дунавското градче, иначе родом от Русе) Балкански уговаря местни турци с три лодки да прехвърлят тайно голямо количество сол срещу заплащане. Лодкарите са втрещени, когато се оказва, че вместо контрабанден товар трябва да превозят въоръжени до зъби български бунтовници, но нямат избор. Хитов се отнася джентълментски с превозвачите, като им заплаща  „транспортната услуга”.

   Тук не е мястото да проследяваме пътя на четата, както и да се спираме на водените от нея сражения[19]. Ще си позволим да маркираме само някои моменти,  които позволяват по-ясно да бъде оценена ролята на Васил Левски. В спомените на Хитов и Кършовски тази роля до известна степен е подценена. Това се дължи най-вече на субективните нагласи на авторите, а не толкова на „бели петна” в паметта и на двамата. Разбира се, войводата дава висока оценка на Дякона – смел, бърз, точен стрелец, и т.н., прокарвайки обаче една линия на своеобразно лично покровителство към недостатъчно опитния според него бивш дякон… Трябва да се признае, че в спомените на Хитов се съдържа и определен елемент на ревност към бъдещия водач на революцията – човекът, който е изместил самия него от „запазеното” му първо място… По сходен начин стоят нещата и при Кършовски[20], събрат на Левски още от Първата легия, но и един от най-преданите привърженици на Хитов. Четири години по-късно образованият еленски учител, бидейки начело на комитета в Плоещ, е опонент на Левски по линия на БРЦК, като оспорва правото му да създава и ръководи комитетите „в Българско”. Именно до него е адресирано писмото на Апостола от 26 юни 1871 г. с известните думи: „За Отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все [за]едно да вървим, ако ще бъдем хора…”[21]

   В своите спомени, макар и да не оспорва значението на Левски за българската революция, Кършовски набляга на собствената си роля в събитията от 1867 г. – дотам, че се подписва като „главен писар”, макар точно такава длъжност да не присъства в „Закона…” за четите. Той се представя и като най-близкият помощник на войводата Панайот Хитов, което поне донякъде е за сметка на Левски. Разбира се, далече сме от мисълта да отричаме заслугите на Иван Кършовски за българската революционна кауза, особено при организирането на четническата акция през 1867 г., където той играе твърде значима роля.

   Съзнателните или несъзнателни пропуски на Хитов и Кършовски уместно се запълват от други спомени и свидетелства, вкл. от онези на  Филип Тотю. Така е например в случката с опита за отвличането на каймакамина на Златица – една донякъде комична история, разказана твърде картинно от „хвърковатия войвода”. В своите спомени Хитов, спирайки се на същото събитие, не споменава името на своя знаменосец. За разлика от него Филип Тотю разказва, че първоначално двамата с Левски разузнават позицията на потерята. По-късно в опита за пленяването на каймакамина участват самият той, Хитов, Левски и опитния хайдутин дядо Курти[22].

   Ако се върнем в началото на похода на четата, според спомените на четника Васил Николов в блатото при Олтеница войводата Панайот Хитов е спасен от удавяне от Васил Левски[23]. Странно е, че Хитов отдава своето спасяване на Кършовски! На свой ред Кършовски, спирайки се на този инцидент, не сочи име, но очевидно не става дума за самия него. Надали на този въпрос може да се даде напълно ясен отговор, но и в други случаи Левски се проявява като човек, който проявява отговорност за живота и здравето на другите. Ако съдим от запазените споме, той зорко бди и за дисциплината в четата. Така е дори в случая, когато той категорично забранява на изморените четници да пият студена вода, за да не се простудят – действие, в което личи и „почерка” на доскорошния „даскал”[24].

   Още нещо, Васил Дякона е знаменосецът, но в определен смисъл и духовното лице в четата. Именно той извършва опелото на нелепо завършилият своя живот в Балкана четник Иван Тодоров Капитана. Роденият в Търново смел младеж, участник в Първата българска легия, добил известност със своя артистичен талант като участник в българските театрални представления в Румъния, се подхлъзва и пада във водите на р. Вит. Простудява се и развива пневмония в остра форма[25]. По негова молба е убит от друг четник, а грижата за упоението на душата му е поета от Левски. Макар да е „хвърлил расото”, Левски си остава монах – той съзнателно избира своя път как да служи на Бога, посвещавайки живота си на освобождението на своя народ.

   Воден от чувството си за дълг и справедливост, Левски е можел да бъде строг, безпощаден, дори жесток. Именно той заедно с четника Васил Николов изпълнява екзекуцията на пленен турчин, осъден на смърт от четата. Отново Левски преследва един успял да избяга млад черкезин [26]. Отиването на Левски в родното му Карлово, когато четата е в Балкана над самия град, надали се дължи само на сантименални причини – войводата великодушно разрешава на своя байрактар да отиде да види майка си… Главната цел в случая е да се установи връзка с карловските съмишленици, сред които са Иван Тюрюмето и Петко Пулев. С тях Дякона е поддържал кореспондеция, която явно попада в ръцете на властта. Двамата карловци са арестувани, осъдени на четири години затвор, изпратени във Видин и убити при опит за бягство [27].

   В своя опит за автобиография в стихове Васил Левски още през 1868 г. прави определена самооценка за участието си в четата. Със свойнствената си обективност той отдава дължимото на войводата Панайот Хитов, когото в известен смисъл схваща като свой учител в „хайдушката” наука:

Станах и отидох в Стара планина
с вярна дружина, с Панайот войвода,
юнаци народни, тяхен аз байрактар.
За година време всичко разгледах,
което не знаех, войвода аз питах.
Главни друмища и тънки пътеки,
сеги бележа занапред нам леки…[28]

   Равносметката от участието на Левски в четническата акция през 1867 г. е обобщена сполучливо от Мерсия Макдермот. Вярно е, че бъдещият стратег и водач на българската национална революция научава много, опознава лично хайдушкия живот от неговата практическа, но и романтична страна, вкл. „… душевното задоволство да бъде част от една братски сплотена дружина…” От друга страна обаче, „… само една част от личността на Левски била склонна към романтични пориви. Особеното при него е, че свръхчувствителната, дълбоко емоционална страна на неговата природа е била съвършено уравновесена чрез редкия му хладен разсъдък и трезвостта на неговия ум. Докато естественият му възторг и приключенско чувство биват подклаждани от приятните страни на експедицията, критичният му усет си остава изострен и буден. Той скоро започва да съзнава отрицателната страна на „горското пътешествие.” Животът в преследваната чета, естествено, не приличал на излет: гладът и изтощението били дареч по-постоянни спътници, отколкото пословичните печени агнета, червеното вино и вечерите край хайдушкия огън. Но тъй като бил млад и здрав, Левски не бил обезпокоен особено от това. Онова, което го смущавало, бил слабият отклик, който четата извиквала у народа. Наистина, говорело се много за нея, слухове, подхранвани от въображението и желанията на хората, преувеличавали истината, но нищо не окриляло вярата му, че преминавайки Балкана, една чета или легия ще нарасне като снежна топка и ще се превърне в народна армия, която да стане основа на едно всеобщо въстание. Тук-там се намирали шепа младежи, готови да подпалят конака или да изоставят всичко заради живота в планината, но те били отделни подранили лястовици. Всред народа все още липсвали борчески дух и организация, необходими за една революция. Времето не било узряло и четата била само като буревестник в морската шир…”[29]

   Към тази точна и проникновена характеристика бихме добавили някои детайли, които няма как да не са  били забелязани от будния ум на Дякона. Дошлите в Сливенския Балкан младежи, желаещи да се присъединят към четата, се оказват със старо и негодно оръжие, така че самият Хитов им нарежда да се приберат по домовете си. Подкрепата за революционната чета, доколкото я има в отделни градове и села, се опира на стари познайници и „ятаци” на Панайот, Тотю, Желю, Цонко и неколцина по-опитни четници. Ролята на съществувалите по същото време т.нар. революционни „кръжоци”[30] или ранни комитети, например онези в Пловдив, Варна, Провадия, вероятно в Девня и на други места, е спомагателна и като цяло недостатъчна. Такива помагачи и съмишленици, както видяхме, е имал и самият Левски в Карлово, както и във Войнягово, Дъбене и Еникьой. Тези българи – отделни хора, техни роднини или пък местни групи от съмишленици – са действали по своя воля, водени от родолюбие и солидарност или пък от чувство за справедливост и мъст, най-често всички тези фактори взети заедно. Те обаче не са разполагали с нарочни средства за подкрепа (пари, оръжие, амуниции), оставали на локално равнище в конкретния град или село. Естествено, всичко е било напълно импровизирано, без стройна, а най-често и при отсъстваща обща организация. Както стана дума, т.нар. кръжоци или групи от съмишленици и сходните по тип ранни комитети, създадени от ТЦБК или от дейци на „Добродетелната дружина”, например в Свищов и Варна, имат помощни функции. От гледна точка на практическата дейност тези комитети/”кръжоци” не са се отличавали по същество от „ятаците” по градове и села. Необходимостта от създаването на революционна „мрежа” е схващана от водещите дейци на „младите”, в конкретния случай и от „старите”, но в действителност в България все още е нямало нищо подобно.

   Представата и дори убедеността, че продоволствието на четите непременно ще бъде осигурявано от българските селяни, овчари, говедари и т.н. е повече от наивна, дори и когато на тези хора е щедро заплащано… Още повече, че турската власт е имала достатъчно възможности да парира подобен тип „логистика”. Със сериозни трудности в това отношение се сблъскват четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, да не говорим за още по-многобройната Ботева чета.

   Факт е, че до този 1867 г. от Панайот Хитов, Филип Тотю и други войводи формирования са били не по-големи от десетина души.  Поддържането на една, макар и малка по състав военна единица (не по-голяма от един пехотен взвод!), каквито са двете чети от 1867 г., далеч не опира само до хляб, сирене и „печени агнета”… Необходимо е организирано, добре подсигурено снабдяване с храна, боеприпаси, подкрепления от подготвени хора, разузнаване, скривалища, медицинска помощ. Надали би се стигнало до трагичния случай с Иван Тодоров Капитана, ако четата е разполагала с лекар, медикаменти и т.н. Излишно е доказваме, че нищо от това не е било по силите на „главния войвода” Хитов, макар това да не е толкова (и не само) по-негова вина. Още тук за наблюдателен човек като Левски вероятно е станало ясно, че без добра вътрешна организация всяка революционна акция ще бъде под знака на случайни обстоятелства, несигурност и напълно реална възможност за провал и пълна катастрофа.

   Още нещо, за Левски въпросът за финансовото обезпечаване е „приоритет на приоритетите” при изграждането на вътрешната организация[31]. И това не е случайно, тъй като Дякона отрано е имал непосредствени впечатления за ролята на парите за съществуването и функционирането на една структура (църквата, конкретен манастир и т.н.)[32], още от времето, когато е помощник на своя вуйчо Василий. Да не говорим за финансирането на Първата българска легия, четите през 1867 г., и т.н. Романтиката и идеализмът, на които Васил Левски несъмнено е бил подвластен, не са в състояние да отклонят неговата волева натура и разум от реалността, от необходимостта от трезво и прагматично мислене и действие. В този смисъл упреците на Найден Геров и Христо Георгиев, че Левски се интересувал само от парите са не само субективни и дори клеветнически, но и напълно неоснователни[33].

   От запазените документи и спомени обикновено се приема, че Левски е стигнал до идеята центърът на революционната организация да бъде не в чужбина, в Румъния или Сърбия, а именно „в Българско”, около година по-късно – през 1868 г. Наистина, уникалната за своето време концепция на Дякона, останала недоразбрана от мнозина дейци на българската революция, не се е родила изведнъж. Първите й проблясъци обаче могат да се свържат с „четническата 1867-а”. За разлика от водачите на емиграцията, а и на дейците „в Българско”, със своята впечатлителна натура и буден ум Левски е проумял историческите реалности. Ако опасностите в поробена България са били изключително много, то заплаха от провал, арести и т.н. е съществувала и в Сърбия, а в „благословена Румъния”, както често хъшовете наричат северната ни съседка. Така или иначе, Левски е свидетел на премеждията на Раковски – всепризнатият лидер на българската нация, човекът, който е контактувал с правителствата и владетелите на Сърбия, Гърция и Румъния, е трябвало през 1866 г. да се спасява в Русия пред алтернативата да бъде арестуван и предаден на Османска Турция! Според Ст. Заимов почти същото се случва през есента на 1872 г. с Любен Каравелов, макар неговият разказ да е твърде разкрасен и пълен с преувеличения. Очевидно е обаче, че Каравелов е имал сериозни неприятности с румънските власти, подложени на натиск от страна на турското правителство[34].

   Както стана дума, подготовката на четата на Хитов се извършва в условия на пълна конспирация. Същото впрочем се повтаря и при четата на Хаджи Димитър и Караджата, а десетина години по-късно и с онези на Христо Ботев и Таню Стоянов.  И ако опасностите в България са били големи, обстановката в чужбина понякога е излагала революционерите на не по-малко сериозни изпитания, да не говорим за попадането на българската национална кауза в крайно опасна зависимост от политическите интереси на външни фактори. Именно във връзка със собствените си впечатления и премеждия през 1862 и 1867 – 1868 г., свързани с политиката на Сърбия към българите, Левски пише своето твърде остро писмо до Панайот Хитов от 10 май 1871 г.[35]

   Съвременниците отбелязват подчертания интерес на Левски към военното дело. По тази причина той цени особено високо хората с професионално военно образование, какъвто например е Ангел Кънчев[36]. Доколкото е имала сблъсъци с противника, четата на Панайот Хитов, както и онази на Филип Тотю, се сражава главно с паравоенни групи (башибозук), стихийно форминари от български турци, черкези, българи мохамедани (помаци) от близките градове и селища. Разбира се, в някои случаи е имало сблъсъци и с местни, но все пак ограничени полицейски и военни части. Друга важна особеност, която не можем да подминем – по правило четите водят отбранителни боеве, като се налага непрекъснато да се  изплъзват от засади, потери, от преследване. От своя, макар и скромен военен опит от легията в Белград през 1862 г. Левски е имал представа какво значи обучена редовна армия, ръководена от професионални военни – офицери и подофицери, разполагаща с модерно оръжие, снаряжение, запаси от храна и боеприпаси, артилерия, логистика, медицински персонал, болници… И че едно освободително въстание изисква способности за настъпателни боеве, обща стратегия и конкретна тактика. Въстанието неминуемо води до сражения именно с редовната армия и полиция. Поради това идеята на Левски, както по-късно и на апостолите на Априлското въстание, е да се опрат на българските общини, население, „средна класа”, местни чорбаджии и т.н., а въстанието да има за център градовете и по-големите села. По този начин съществуващите ресурси и инфраструктура поне отчасти заместват държавата – онази враждебна на българските политически интереси сила, която е в основата на чуждата власт, нейната армия и полиция (вкл. войниците от запаса – т.нар. редиф, „хранителната среда” на т.нар. башибозук), въобще на целия административен и репресивен апарат.

   Четническата акция през 1867 г. е само десетина години след Кримската война (1853-1856), в която действат редовни армии и флот от няколко държави. Българските „волентири” (доброволци) във войната са включени в състава на редовната руска армия с всички произтичащи от това последици. Не бива да се забравя, че през 1861-1865 г. целият свят следи американската Гражданска война, чиито мащаби и методи на воюване не остават непознати за по-будните българи. Вестите за събитията отвъд Океана намират отзвук и в тогавашния български печат, какво остава за вестниците в Румъния, Сърбия, Русия, Цариград… Българите имат впечатления, а и нещо повече, от създадения от полския аристократ и офицер Михаил Чайковски (Садък паша) „Казак алай”. Тази християнска въоръжена част (с ранг на полк в турската армия) съществува от Кримската война до 1877 г., а в нея служат много български младежи. Впрочем, примерът на тази военна единица има своето място в плановете на Раковски за създаването на Първата българска легия. Наистина, след оставката на Чайковски през 1870 и на повечето полски офицери през 1872 г. полкът се обезличава и деградира. И все пак, неговото влияние върху българското общество е достатъчно силно. При това Сливен е една от основните „бази” на тази християнска военна формация в турската армия. През 1867 г. „Казак-алаят” е включен в преследването на четата на Хитов и има сблъсъци с онзи неин отряд, който е предвождан от Цонко Петранов[37]. От известните мемоарни свидетелства се знае, че Левски е бил много разстроен от факта, че българи се бият с българи и християни поляци[38].

   Целият по-нататъшен път на Левски показва, че още през лятото на 1867 г. той до известна степен е бил разочарован и от „главния войвода” Панайот Хитов и другите по-видни личности сред традиционните и „политическите” хайдути. И по-късно Дякона се отнася с подобаваща почит към тях, особено към  Хитов, води коресподенция с него и Филип Тотю, с когото е дори в приятелски отношения. И все пак, през лятото на 1867 г. редица недостатъци на „вехтите войводи” излизат наяве. При цялата опитност на Хитов и „второстепенните войводи” Тотю и Желю, трябва да се признае, че те не притежават необходимата (особено през втората половина на XIX в.) професионална военна подготовка. Естествено, не можем да ги виним за това, но такава е истината. От всички действия на Хитов и Тотю се вижда, че войводите разчитат преди всичко на своя личен опит, инстинкти, изобретателност, смелост, понякога на щастливата случайност… Трябва да се признае, че и двамата са извървели сериозен път в опита си да отдалечат от традиционното хайдутство и са възприели по един или друг начин определени армейски умения и принципи. Панайот Хитов и Филип Тотю полагат усилия да играят ролята на военни командири, но това невинаги им се удава и самите те постепенно го осъзнават. Ако обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през лятото на 1868 г. има успехи срещу многократно превъзхождащ ги като численост противник, това се дължи на нейния в голяма степен „военен” характер, на двама офицери (Иван поп Христов и Еремия Българов) и редица участници във Втората българска легия в състава й, все хора, получили военна подготовка. Караджата е участник и в двете легии в Белград, т.е. притежава професионални военни познания. Четниците носят шанцов инструмент, правят окопи, сражават се „… с тактика…”, а местните българи и мюсюлмани възприемат четата като „българска войска”. В крайна сметка, по време на Сръбско-турската война през лятото на 1876 г. Панайот Хитов и Филип Тотю вече не се осланят само на своята хайдушка „природа” и опит, а привличат военни специалисти в своите щабове – същото, което под влияние на Левски и практическия опит правят и апостолите на Априлското въстание. Както е известно, и в прочутата чета на Христо Ботев военен командир е младият офицер Никола Войновски, в онази на поп Харитон – Петър Пармаков, на Стоил войвода – Георги Обретенов, и т.н.

   Ако обобщим казаното, още през лятото на 1867 г. е имало достатъчно обстоятелства, способни да накарат „първостепенний знаменосец” Васил Левски да се замисли за нов път на българската революция. Път, който изисква организация, подготвени предводители и войници, модерно оръжие, финансова обезпеченост, медицинско осигуряване и т.н. – елементи, без които едно импровизирано въстание в България ще бъде неуспешно, а и на практика безмислено. В крайна сметка, мисията на Васил Левски като „първостепенний знаменосец” през 1867 г. действително бележи особено важен период в неговото израстване като теоретик, стратег и водач на българската национална революция.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Стоянов, З. Васил Левски. Четите в България. Христо Ботйов. София, 1980, с. 47 и сл;  Кондарев, Н. Васил Левски. Биография. С., 1946, 51 – 58;  Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография. С., 1945 (С., 2007), с. 173 и сл.; Макдермот, М. Апостолът на Свободата. С., 1973, 81 – 94; Генчев, Н. Васил Левски. С., 1987 (С., 2011).

[2] Бурмов, Ал. Избрани произведения, т. II. С., 1974, 107-128 (студията „Четническото движение през 1867 г.”, публикувана преди това в Годишник на СУ „Климент Охридски” – Философско-истор. Факултет, т. LIII, 1960); Чолов, П. Българските въоръжени чети и отряди през XIX век. С., 2003, 76-87 и посочената литература..

[3] Маркова, З. Четата от 1868 година. С., 1990 и посочената литература.

[4] Страшимиров, Д. Васил Левски, т. I. Извори. С., 1929, с. 427.

[5] Павлов, Пл. Историята – далечна и близка. В. Търново, 2010, 156 – 163.

[6] Кожухаров, З. Филип Тотю войвода (Автобиография, спомени, писма, документи, легенди, предания, песни, фотографии и др.). В. Търново, 2001, с. 148.

[7] Антонова, В. Панайот Хитов.- Бележити българи (под ред. на Пл. Павлов), т. VI. С., 2012,

[8] Хитов, П. Как станах хайдутин. Фамилиарни забележки (под ред. на Н. Хайтов). С., 1975, с. 104.

[9] Хитов, П. Фамилиарни забележки. Спомени (XVIII в. – 1877 г.). Под ред. на В. Антонова и И. Жейнов. Русе, 2003, 318 – 319.

[10] Дойчев, Л. Левски в светлина (Лични спомени и отзвуци от спомени. Извори за биография). С., 1943, 2 – 5.

[11] Унджиев, Ив. Цит. съч., 800 – 802, бел. 43.

[12] Маждракова-Чавдарова, Огняна. В. Левски, Г. Раковски и българската емиграция през 1866 г.- Васил Левски, 1837 – 1987. Изследвания. София, 1987, 100 – 130.

[13] Хитов, П. Фамилиарни забележки…, с. 276 и сл.

[14] Пак там, 341 – 346 („Закон за българското народно въстание, по който ще да се управлява българската народна войска в 1867 година” – препис от архива на П. Хитов). Подписът на Хитов е като „Главен Войвода”, а Ив. Кършовски се е подписал като „Главен писар на Народното Българско движение” (с. 346).

[15] Маждракова-Чавдарова, Огняна. В. Левски, Г. Раковски…, с. 115 и сл.

[16] Унджиев, Ив. Васил Левски…, 168-172; Дойнов, Д., Ив. Стоянов. Възобновяването на българската държавност (1762-1878). Идеи и проекти. Варна, 2002, 228-231.

[17] Ферманджиев, Н. Родолюбци. С., 1985, 74 – 117; Чолов, П. Българските въоръжени чети…, 82-85.

[18] По-подробно вж. Бурмов, Ал. Четническото движение…, 118-119, бел. 71. Въпросът на финансовото обезпечаване е разгледан обстойно от Кирилова, А. Финансиране на българското национално-революционно движение, 1868 – 1875. С., 2007,

[19] Ликовски, Н. Пътят на четата на Панайот Хитов. С., 1982, с. 23 и сл.

[20] За него вж. Шарова, Кр. Иван Кършовски и българското революционно движение през 60-те и 70-те години на XIX в.- Исторически преглед, 1990, кн. 3; Станев, Хр. Еленски ликове. В. Търново, 2008, 144-161.

[21] Свята и чиста република (Избрани страници от писма на Левски). Съст. Ив. Унджиев и Н. Кондарев. С., 1987, 184-185.

[22] Кожухаров, З. Филип Тотю…, 127-128.

[23] Каракостов, Ст. Левски в спомените на съвременниците си. София, 1973, 65-66.  Според Хитов (Фамилиарни забележки…, с. 289) той е спасен не от Левски, а от Иван Кършовски. В „Славното пътуване на българските чети под предводителството на главния воевода П. Хитов…” самият Кършовски пише: „… потъна ненадейно главний воевода П. Хитов и за малко щеше да се удави. Но от дружината един по-сърцат го улови за яката и го извади из водата, оръжието му се бе наквасило. В същото туй време и Кършовски, като опитваше положението на мястото, подхлъзва се и той и затъва във водата, но на бърза ръка се подхвърли навън и, подпрян на пушката си, излезе от водата…” (Хитов, П. Как станах хайдутин…, с. 190).

[24] Каракостов, Ст. Левски в спомените…, с. 68.

[25] Генчева, Цв., Т. Драганова, Й. Димитров. Бележити търновци. С., 1985, 74-75.

[26] Каракостов, Ст. Левски в спомените…,, с. 66.

[27] Унджиев, Ив. Васил Левски, 181-183.

[28] Архив на Възраждането, т. I. Документи по политическото Възраждане (под ред. на Д. Страшимиров). С., 1908,  с. 84; Каракостов, Ст. Левски в спомените…, 538-539.

[29] Макдермот, М. Цит. съч., 92 – 93.

[30] Срв. Димитров, Г. Княжество България, ч. II. Пловдив, 1886, 332 – 338; Павловска, Цв. Васил Левски и Вътрешната революционна организация. София, 1993, с. 19 и сл. Вж. също Павлов, Пл. Революционните „кръжоци” в някои български градове, комитетите на Левски и Априлското въстание.- Град и памет,  III. Национална научна конференция, Пазарджик, 6 – 7 октомври 2016 (под печат).

[31] Кирилова, А.  Финансирането…, с. 47 и сл.

[32] Радев, Ив. Таксидиоти и таксидиотство по българските земи (XVIII – XIX в.). В. Търново, с. 112 и сл., 147-148.

[33] Унджиев, Ив. Васил Левски…, с. 247, 254.

[34] Заимов, Ст. Миналото. С., 1986, 249-262; Стоянов, Ив. Каравелов и Левски. Истинският прочит. С., 2014, 59-86.

[35] Архив на Възраждането, т. I, 29-32.

[36] Антонова, В. Пожелай свободата. Русе, 2015, 22-23.

[37] Хитов, П. Фамилиарни забележки…, 334-335 (според  ръкописа на Ив. Кършовски, пазен в архива на П. Хитов).

[38] Макдермот, М. Апостолът…, с. 88.

Leave a Reply

*

captcha *