27
февр.
2016

ПОРЕДЕН ТРУД НА АННА МАЛЕШКОВА И НИКОЛАЙ КУРТЕВ

      Излезе от печат поредният роман на българските писатели от Молдова  Анна Малешкова и Николай Куртев – „Горчиви череши“ /2015/.    Честито !

    Книгата представя Кирилка Демирева, бивши преподавател по български език и литература  в Теоретичен български лицей „Васил Левски“ в Кишинев.

ГОРЧИВИЯТ ВКУС НА ПРОМЯНАТА

(За романа „Горчиви череши” от Анна Малешкова и Николай Куртев)

   През последните две десетилетия българската бесарабска проза се обогати с нови произведения. Обществените промени дълбоко засягат душевността на българина от Бесарабия. Светът нахлува със своята стъписваща другост в десетилетия съхраняваната патриархалност. Новото време отваря очите не само за непознатото, но и за нов поглед към това, което е било и което е настояще на българската общност. Дълго време прозата крепи самочувствие чрез темата за съхранената културна идентичност. Но без да е изчерпала своите възможности, тя се оказва тесновата за една нова душевна нагласа, за която е важен не само въпросът откъде идваме и какви сме, а и защо сме такива. Не са ли нашите души брегове на изтичащото време, или го пропускаме през себе си, за да остави то незаличими рани? Тези и много други въпроси занимават Анна Малешкова и Николай Куртев в респектиращия по своята дълбочина и въздействаща сила романов труд „Бесарабски хроники” (1912). Това е сага за двестагодишното българско присъствие в Бесарабия. Двутомникът чака своя проникновен изследовател.

    Настоящото изложение отправя поглед към най-новата творба на двамата автори, романа „Горчиви череши” (2015). Това е роман за човека и неговото време и като такъв се явява своеобразно продължение на „Бесарабски хроники”. На вниманието на авторите са последните двадесет години, променили из основи не само обществените отношения, но и българската менталност, доколкото тя е имала своите устойчиви характеристики в съхранената патриархалност на бесарабското българско семейство. Фактът, че местоживеенето на авторите е различно (Малешкова живее в България от 70-те години, а Куртев – в родното си село Валя Пержей в Молдова) внася възможности за дълбинно представяне на болезнени теми като (не)споделената любов към прародината или нееднозначната съдба на малцинствата сред т. н. титулен етнос.

   Повествованието започва от село Щастие, чието първо споменаване в началото създава у читателя нагласа за лирико-романтична история. Следващите редове веднага отхвърлят предположението. Героят живее в махала „Жабешника”, от реката „прииждат необезпокоявани орди…кръвосмучещи насекоми”, „вятърът е сух, горещ и жесток”. Иронията с името е разгадана и по-нататък читателят е въвлечен в тъжния разказ за героите, чиито съдби са толкова разнородни и разнолики, колкото стихийно и неудържимо нахлува новото време в тях. Герои на кръстопът, заставени да направят своя избор между доброто и злото – вечни етични понятия с доста размити съдържателни граници особено в годините на радикални промени в обществото.

   Как ще се развие животът на Гергана, на бившия й съпруг Тодор и на дъщеря им Катерина? Ще позволят ли Гергана и Дамян премълчаните истини да погубят едва покаралите кълнове на доверие и обич? Ефимерно ли е щастието на Фимката и Райка? Общото между споменатите герои е родното им село Щастие. Преживели в ранната си младост и надежди, и разочарование, всеки от тях търси своето място в живота, понасяйки ударите на съдбата. Някога Гергана и Тодор не са имали волята да се противопоставят на родителите си, пожелали техния брак. Гергана, образована жена, отхвърля унизителното съжителство с вечно пияния и жесток съпруг. Посрещнала предизвикателствата на новото време, тя е вече бизнесдама в столицата. Търгува с вино и воюва с рекетьори и бандити. Самотна е. Затова може би подхожда предпазливо към Дамян или безразсъдно се впуска в мимолетна сексавантюра. Тодор, останал в родното си село, все повече се огражда със зидове в самотата си. Точи брадви за неканени гости, гневни мисли за Гергана изпепеляват душата му. В хода на повествованието авторите умело разгръщат характера му, зададен още в началото на романа: „Затворен по принцип. Алчен по рождение.” Именно алчността, самотата и засегнатото честолюбие на изоставен съпруг го тласкат към престъплението. Като наркопласьор „най-ниска категория” той живее в постоянен страх, а смъртта му е предизвестена от първия опит да стане самостоятелен играч.

   Райка, която се чувства самотна и посрамена сред патриархалната селска общност заради мнимото си безплодие, намира пристан в далечния Мурманск сред дървосекачите. Оцеляването в този суров край сред още по-сурови мъже изисква и висока цена – проституирането. Случайната среща с нейния съселянин Фимката изглежда да е началото на бленуваното щастие. Раждат се деца. Анонимността в огромния Ленинград, където се скриват от миналото си, поддържа илюзията, но не спестява спомена и съмненията. И те отново ще припълзят като змии, когато семейството се завърне в родното Щастие заради синовния дълг към остаряващите родители, заради носталгията по бухлатата пролетна белота на дивите череши. Слухът за Райка вече ги е изпреварил и родителите на Фимката не я приемат – нито нея, нито децата. Нататък е ясно: никога несвършващото бесарабско вино запраща Фимката в гроба.

   Паметта е една – и за доброто, и за злото. Сякаш повече за злото, случило се в жестоката битка за оцеляване. Съхранените традиции и нравствени предписания са добрата страна на паметта. Тя пази жив спомена за българския корен, обречен някога да се присади на чужда земя. Но в изменчивото време паметта се превръща в отеснялата риза на волята да бъдеш себе си. Тя може и да погуби човека, ако в конфликтите между старото и новото личността изгуби мярата на двете перспективи – назад към сакралното минало и напред към примамливата неизвестност на бъдещето. Към такива размисли водят страдалческите съдби на героите.

   В самотата и безизходицата и тялото, и умът си припомнят греховността. За Райка бягството от нея е невъзможно. След смъртта на Фимката се сближава с Тодор за ужас на престарялата си майка. Оплетена в мрежата му, тя ще пътува всеки ден на пазар в града и заедно с евтината стока ще пренася скъпата – хероин. До нелепата й смърт, предсказана от гледачката.

   Дълго е пътуването на Гергана и Дамян един към друг. Всеки изживява по своему чувството за греховност, изправено като стена между тях: Гергана заради безразсъдното си увлечение, Дамян заради тайната, че е стерилен и в дома му расте чуждо дете, заради ревността и мъжката гордост. И дълго кълни у Дамян прозрението, че съмненията не са нужни никому, че „нищо не е така безнадеждно”, когато те двамата имат „прекрасен син, дъщеря, внук, хубав дом, за който мечтае всеки човек”. Този епизод е един от малкото светли в романа. Той извежда оптимистичната нишка на човечността и добротата.

   Ключов герой в романа е Катерина, дъщерята на Гергана и Тодор. Нейното индивидуално време в най-голяма степен е успоредено с общественото време. Съзряването й като личност съвпада с политическите и социални сблъсъци в началото на 90-те години в родината Молдова. Времето на разделението, на митингите и лозунгите, най-болезненият от които е „Русские! Чемодан, вокзал, Россия! Довчерашният „гражданин Советского союза” става враг на съседа си по етаж в комуналката. Време, когато нейният любим Димитър една сутрин се събужда Димитриу, а след години ще го срещне като румънски гражданин и дипломат. Страната е на кръстопът, на кръстопът е и Катерина. По зова на кръвта при първа възможност ще остане завинаги в прародината България. От тук нататък битието й се лута между надеждата и горчивината, между вярата и разочарованието. Авторите изграждат образите посредством вътрешен монолог и това им позволява да се отстранят и верифицират опосредовано своите виждания за „нещата от живота”. В образа на Катерина това е постигнато в най-голяма степен. Животът на героинята се оказва барометър на събитията „тук” и „там”, в родината и прародината. „Тук” и „там” сменят местата си, а следователно и гледната точка за много от битуващите в обществото митове. Читателят има право да вярва на развенчаването им, защото са отекли болезнено в ума и сърцето на героинята. Получила диплома за висше образование в България, тя неуспешно търси работа, защото е никоя и ничия. За хората от прародината е рускинята, а те знаят на какво са способни: „Веднага прелъстяват техните синове и мъже…разхайтени жени.” Зад някогашните лозунги за братство е прикривана „истинската много по-жестока истина”. Тя, бесарабската българка, пренася във времето колективната памет за почти легендарния разказ за думите на Тодор Живков, казани в Москва или в село Паркани (няма значение къде), че „няма българи в СССР, има само съветски граждани.” Тази фраза като мътна вода се е утаила в съзнанието на всеки българин от Бесарабия.

   Упорита и борбена, Катерина ще си намери работа – отначало в съдомиялна заедно с „мургавелките”, които едва се подписват във ведомостите, по-късно учителка сред децата от турския етнос, където езикът на гагаузите й помага да се разбира с тях. Митарствата с търсене на работа са описани в главата „Кухнята на живота”. Многозначително заглавие. Тук героинята/авторите споделят болезнени констатации за настоящето на прародината, където „не се издигат ярки водачи или партии, които действително искат и могат да поведат хората напред”, където „името българин от някои политици се произнася с двоен и троен стандарт”. Посредством вътрешния монолог на героинята са изречени и други горчиви истини за съвременния обществен живот в България.

   В общо взето мрачните тонове около битието на Катерина се появяват и светли – героинята среща любовта и се омъжва. Картината в едно затънтено българско село е покъртителна. Сякаш се срещат два народа – единият е съхранил памет за традиции и нравственост, другият, останал на кръстопътната земя, е позволил чужди влияния в най-пошлия им вид. Горчиви думи чува за себе си Катерина на своята сватба, но много по-стъписващо е това, което вижда: „След като се понапиха, и мъже, и жени се качиха по масите и взеха да си въртят и друсат задниците. Срам, срам! Кючекът се играе с похотливи, срамни движения. Майка й и роднините… гледат с изумление на сватбарите…И коментират, че такова кощунство: да се играе на трапезата, където е сложена най-свещената храна – хлябът, виждат за първи път.” Едва ли може да се каже, че тази сцена е често повтаряща се по българските земи. Но като лично преживяване е щрих в драматичната съдба на героинята.

   В едно писмо до майка си Катерина споделя: „Тук хората избират имената по западен маниер. Смятат, че така са по-близо до чужбина и им звучи по-красиво, по-съвременно. Пък и аз, като ги гледам тези Бобета, Харита, Никита, Калита и прочие изкълчени имена, си мисля, че с това дребно на пръв поглед предателство към своята нация още много пъти ще бъдем преименувани.”

   Съзнание, формирано в относително затворена етносистема, най-малкото с учудване ще приеме подражание на запада. Спестени са обаче разсъждения за именуване по руски образец, което е факт особено за българите, живеещи в големите градове. Чрез своите герои авторите разлистват много страници от най-новата история на българи и молдовци: за трудовата емиграция и черния неблагодарен труд, за гигантския разпад и разделените човешки съдби, за гордия някога български лъв, чийто глас все по-осезателно мутира сред „множеството силни европейски лъвове” и пр.

   В определени моменти от повествованието авторите прекъсват сюжета и в есеистичен стил разсъждават върху злободневни теми. Читателят е в правото си да приеме или да отхвърли изразените позиции. Но не може да остане безразличен към тъжната констатация на Катерина, че много етноси, малцинства в други държави, се преселват в своята прародина „само бесарабските българи не се завръщат в България – не ни искат”. Вероятно авторите имат своите основания за подобна теза. Тя може да бъде оспорена или не извън литературния факт. Но в романа се следва логиката на една субективност, вложена изначално в героинята.

   Много са епизодичните образи в романа. И рускинята наркоманка, и гадателките, пренесени сякаш от стародавното, и рекетьорът Женя със забравен български корен „вплътняват” картината на времето. Към много от събитията се подхожда ретроспективно. В стремежа си към макимална фактологичност обаче на места авторите разместват времевите пластове. Читателят съвременник на събитията възприема това не като художествена условност, а като нарушена логика на повествованието.

   Романът „Горчиви череши” е вълнуваща творба за живеенето ни днес. Носталгици ли са авторите? По-скоро не. Отношението им към времето е философско: „И това ще мине.” Но болка има – заради убеждението, че не може да се повтори моралната извисеност на руската девойка, спасила писателя Михаил Пришвин от разстрел; че младите се чуждеят от песните и легендите за саможертвения акт на българките в робски времена. Но има и вяра, че ще се появи нов Мойсей, който ще поведе хората и те ще преминат „бурното житейско море не за четиридесет, а само за четири-пет години”. Отново ли търсим вожд? А ние обикновените човеци къде сме? Въпроси, чиито отговори трябва да открият перспективи за други, по-добри времена..

   Писателският тандем Анна Малешкова, Николай Куртев се е случил отдавна. В новата си творба те отново доказват таланта си да разказват увлекателно за човешката съдба в криволиците на времето.

Кирилка ДЕМИРЕВА

IMG_9068 (1)_296x395 IMG_9069_296x395

Leave a Reply

*

captcha *